Мишел Жори - Празникът на промяната

— Добре — каза той. — Но ще имаме ли време?

— Във война ли сме? — попита Лайна. Но тонът на гласа й показваше, че тя ни най-малко не се съмнява и задава въпроса съвсем формално.

— Боя се, че да — каза Абдан.

— Г.Ю.?

— Кой друг? Безпокоя се за поклонниците, за вас всички — добави Абдан. — Психологическото ви състояние в очакване на промяната ви прави много уязвими, а ще преживеем тежки часове. Велики, но тежки…

Боро размисли спокойно с полузатворени очи. Абдан усещаше как уважението му към този човек нараства. Боро се подготвяше да претърпи втората си промяна, а се държеше като опитен маранец… Кризата, войната, нещастието може би щяха да представляват за народа на Вариана възможност да се изпитат изкованите в продължение на един век душевни качества и мъжество. Всички мъже и жени ще достигнат изведнъж четвъртия сезон на живота си, тоест зрялата възраст. Бе настъпило царството на Мара. Вариана ще стане Мара и мъдреците от пустинята ще могат да се влеят в общество, където всеки мъж и всяка жена ще бъдат като тях.

— Елате — каза той на спътниците си. Тръгна към гората, тъй като бе решил да свали маската си. Точно в този момент, далеч на север, някъде към Силбоа, избухна първата бомба.

И всички поклонници разбраха, че никога няма да видят празника.

Сол Вали взе пушката, която му подаде човекът с черната нашивка. На камиона, натоварен с оръжие, също се виждаше черната линия на Алазимуна. Но Алазимунът воюва в Сюджазан с Торогун — помисли си Сол. — Как би могъл да се противопостави на нашествието на юнионистите от север и изток? Торогун остава нашият основен противник. Да, нашият основен противник, защото той представлява отмъстителният, глупав звяр, срещу който ние, мъжете и жените на Вариана, се борим открай време. Торогун ни е враг повече откогато и да било. Да се твърди, че грабителите номади от пустинята не съществуват, е голяма грешка…

Белксан поклати отрицателно глава, когато и подадоха пушката. Като придворна помагачка на кралицата нейната задача бе не по-малко важна от носенето на оръжие, но по-различна. Стисна ръката на Сол и му каза, че трябва да го напусне. Сол се усмихна тържествено и призна, че му се иска пак да се любят. Целунаха се.

Ако всичко свърши благополучно, ще се видим…

ВСИЧКО СВЪРШИ БЛАГОПОЛУЧНО, СОЛ ВАЛИ. НИЕ СПЕЧЕЛИХМЕ ВОЙНАТА, А НАШИТЕ ВРАГОВЕ НЕ ГО ЗНАЯТ.

Едва ли щяха да се видят, а още по-малко да се любят.

Стиснал пушката в ръката си, Сол наблюдаваше как младата жена се отдалечава към група помагачи, събрани пред един автобус. Изведнъж избухна в смях. Сега съм решител — реши той. Трябва да реша нещо. Не бе съвсем наясно какво точно. Реши да размисли.

От сутринта се редуваха кратки проливни дъждове, прекъсвани от изяснявания, по време на които белезникавото слънце надничаше между разкъсаните облаци. Гората приличаше на море — така както Сол си го представяше, защото той никога не бе пресичал пустинята, никога не бе напускал Вариана. Плъзна изпълнен с нега поглед по тъмнозелените дъбове и букове, а по-нататък откри светлата пяна на кестените. Горичките се простираха по хребетите на големи неправилни туфи. Бледите нивя и изсушените поляни се промъкваха между тях, както понякога пясъчните полуостровчета се врязват в синьозеления океан. Над дърветата, чак до хоризонта се виждаха множество еднакви, заоблени хълмове, с малки черно-бели къщи — черни бяха слънчевите фасади — бледозелени поляни, жълтеещи стърнища, обградени отвред от разклоненията на гората. По билото се проточваше гирлянд от борове… Преди ръждивата проказа да превърне в пустиня половината от стария континент, този свеж, зелен, кичест, богат и приятен пейзаж покриваше голяма част от Европа.

Хората на Г.Ю. още не са стигнали дотук — помисли Сол за собствено успокоение. Пустинята е велика!

После забеляза, че вече няма нужда от утешение. Вече не бе дете. Жалко за празника! За Сол неприятелското нападение идваше в много лош момент. Точно за да ми отнеме промяната! При все това кралицата заповяда да се променя, защо да не се променя тук, сега, веднага? Празникът е на три дни път, но аз нямам нужда от празник… Замисли се, разглеждайки оръжието си. То бе издялано от парче дърво и много приличаше на старите бойни пушки. Прикладът бе украсен с малка, символична рисунка — стилизирано цвете. Полирана, силно полегата вдлъбнатина заместваше спусъка. В края на дулото имаше малка скулптура, пресъздаваща главата на митологично или реално съществуващо животно. Вече не брояха изчезналите видове. Много животни бяха станали повече или по-малко митологични. Морско конче — реши той, като прокара влажните си от потта пръсти по странната фигурка.