Мишел Жори - Празникът на промяната

Белксан — придворна помагачка, съпровождаща го в това върховно изпитание и бдяща над него, за да се изпълни волята на кралицата.

— Сега съм точно на четирийсет години и една седмица — каза Сол.

— Това е добре отговори Белксан. — Знаеш, че има мъже и жени, които за първи път познават промяната след четирийсет и пет години. А някои дори след петдесет.

— О, аз не бих чакал толкова дълго. Щях да опитам всичко възможно Ако трябваше, денонощно щях да моля кралицата, за да ми помогне.

— Щастлив ли си?

— Щастлив съм. Белксан. Благодарение на теб. Почти всичко забравих. Сега съм като дете. Радвам се, че си до мен. Съжалявам тези, които отиват самотни на празника на промяната.

— Не е вярно, че си забравил всичко; само така ти се струва. Просто си твърде развълнуван. А освен това никой не е сам, погледни — ние сме хиляди.

— Не е същото. Тях не ги познавам. Мисля, че щях да се страхувам. А пък и не съм съвсем кат о другите. На четирийсет години съм и никога не съм се променял. Бях болен, кралицата ме излекува, но това ми причини ужасен шок.

— Кралицата не те е излекувала. Тя те събуди. Наистина доведе те до шоково състояние, но за да разбереш, че можеш и сам да се излекуваш.

— Може би… Искам по-бързо да стигна до Силбоа.

— Можем да се качим на някой камион, ако желаеш. Ще спечелим два-три дни.

— Не, не. Нямам право.

— Напротив. Имаш право. Всеки има право да стигне по-бързо за празника.

— Другите може би, но не и аз. Аз не съм като другите. Кралицата ме излекува, за да отида пеша до Силбоа; както трябва да се стигне дотам. Ако ме види да се качвам на камион, тя ще ме презре. Но ако искаш, ти можеш да се качиш. Там ще се срещнем.

— Дойдох, за да бъда с теб. Няма да те оставя.

— Добър ден заговори ги възрастен мъж, облечен в дълга далма, димяща от влажни изпарения след скорошния дъжд. — Казвам се Ослобо Селендо. Мога ли да вървя с вас?

— Казвам се Сол Вали, а тя — Белксан. Ние сме от Нагилондия. А ти?

— Аз съм от Театри.

— Върви с нас. Искаш ли да си говорим?

— Да. Аз съм сам.

— Никой не е сам — каза Белксан.

— Аз съм сам — настоя Ослобо. — Защото съм стар.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Белксан. — Аз съм помагачка от двореца на кралицата. Придружавам Сол, но мога и на теб да помогна.

— Не знам. Всъщност човек винаги има нужда от помощ. На петдесет и девет години съм и това е втората ми промяна. Вече не я очаквах. За първи път се промених на трийсет и шест години. Стар съм. И със здравето не съм съвсем добре. Малко се страхувам.

— Страхуваш се? Не си стар и нямаш вид на болен — каза Белксан. — При всички положения промяната е най-добрият лек за болките на тялото и душата.

— Не вярвам. Нямах желание да се променям. Страхувах се, че ще умра, ако не отида на празника.

— Не искаше да се промениш? — учуди се Сол. — Странен човек си. Не знаех, че има хора, които не искат да се променят, когато им е дошло времето. Аз съм на четирийсет години и ще се променя за първи път благодарение на кралицата. Бях болен, разбираш ли, и кралицата ме излекува. Защо не поиска аудиенция при кралица Йемена? Не вярвам да е толкова могъща като Алтаире, но щеше да те излекува…

— Вярваш ли, че щеше да ме излекува от ревматизма? Малко ме съмнява. А освен това и сърцето ми е изморено. Не мисля, че Йемена би могла да направи нещо за мен. Във всеки случай това пътуване е тежко изпитание. Иска ми се да замина някъде другаде. Във Вариана няма добри лекари. Искам да отида в някоя клиника на Гълф Юниън.

— Странна приумица! — отговори Сол. — Клиника в Гълф Юниън! Това е най-шантавото нещо, което съм чувал. Е, скоро ще се промениш и всичко ще изхвърчи от главата ти.

— Не бъди толкова строг с нашия приятел — намеси се Белксан. — Всеки понякога има странни хрумвания.

— Страдам — простена Ослобо. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Не съм много веща в медицината — отговори Белксан. — Ще потърся помагач лекар. А ако искаш, мога да ти направя масаж.

— Благодаря. Аз също ще потърся. Той се отдалечи прегърбен, накуцвайки с дървения си крак.

Абдан Юру (с маската на Ослобо Селендо) се присъедини към Лайна и Боро.

— Казвам се Ослобо Селендо. Мога ли да вървя с вас?

— Всеки може да върви с когото си иска — отговори Боро. — Надявам се, че го знаеш. Имаш хубаво име, като на Основателя.

— Не вярвам в Основателя — каза Ослобо. — Той е мит.

— Кой знае? Понякога митовете са по-истински, отколкото хората от плът и кръв.

Старецът вървеше между Лайна и Боро, а до тях — съвсем млада руса жена, която се казваше Йемена. Идваше от Натилондия и отиваше в Силбоа за първата си промяна.