Мишел Жори - Празникът на промяната

За момент се запита дали да не се откаже от този маскарад и да се яви пред очите на всички като Абдан Юру, мъдреца от Юдерна. Можеше да се скрие в гъсталака край пътя, да изтръгне маската, да си измие лицето и да обърне дрехите си. Никой нямаше да види как Ослобо Селендо се превръща в Абдан Юру. После щеше да се присъедини към Санд Тараи и другите представители на Мара, преоблечени подобно на него като помагачи от пустинята. Но нямам право да правя това за собствено удоволствие — помисли си той. Това ли е най-доброто разрешение? Кой можеше да каже? За момента реши да остане какъвто си беше.

Отново се приближи към камиона-кухня. Но не видя Тараи, нито някой от спътниците му, които би могъл да познае.

Започна да търси Боро Уругало и Лайна, която по изключение бе приета съвсем млада сред маранците. Откри и двамата на съседния строеж, който заемаше половината път в продължение на малко повече от двеста метра. Младата жена чукаше камъни. Бившият командващ Уругало буташе ръчна количка с дървено колело, обковано в желязо. Абдан се приближи до Лайна, която бе седнала по турски на сянка и с учудваща ловкост размахваше чук с дълга дръжка. Чудесно доказателство за еволюцията — помисли си той, докато й се любуваше, без тя да го забележи. Повика я с гласа на Абдан Юру, а не с този на стария Ослобо Селендо. В действителност той беше на седемдесет години, но бе млад, много млад, по-млад от когато и да е било. Лайна вдигна глава и го погледна учудена. Застана прав на три крачки от нея.

— Аз съм Абдан Юру. Позна ли ме?

— Сега, да — отговори тя. — Но не и преди. Какво става, Абдан?

— Току-що чух много сериозни новини. Все още не съм съвсем сигурен дали са верни, но имам някакво предчувствие. За щастие или за нещастие — трудно е да се каже. При всички положения часът удари. Бих искал да говоря с Боро Уругало. Моля те, намери го. Боя се, че дупките по пътя вече нямат никакво значение…

Лайна леко пребледня. Нищо не попита — тя бе от Мара. Не можеше да се съмнява в естеството на „лошите новини“, които знаеше Абдан. Мъдреците от пустинята отдавна се подготвяха за евентуално нападение отвън. От Гълф Юниън, най-могъщата страна на света, чиито неустановени граници се намираха на по-малко от хиляда километра на изток. Часът удари — си каза Абдан Юру почти без страх. Това нападение бе предвидено, неизбежно, необходимо. Само не трябваше да става много скоро. Но — помисли си Абдан — как да разберем дали все още не е мъничко рано. Не, не, ние сме готови. Всичко е наред. След период на безпокойство, в очакване на най-лошото, народът на Вариана ще си даде сметка за действителността — историята не може да се унищожи. Може само да се заобиколи, да се забави или да се използва силата й, за да бъде овладяна — и това вече е нещо необикновено. Това желаеше Основателят — каза си той. Няма никакво значение дали Основателят бе човек, общност, партия или идея. Ослобо Маслорово — каквато и да бе неговата същност — знаеше, че един ден Вариана ще бъде завладяна и в известен смисъл унищожена. Това бе в реда на нещата и един истински мъдрец не можеше да желае друга съдба за своя народ.

Докато чакаше Лайна и Боро, Абдан дълго пи вода от един извор, скрит в гъст лещак край пътя. Без съмнение, след като преодолеят първоначалното си колебание, въоръжените сили на Г.Ю. ще атакуват безмилостно. Страхуват се от Вариана, в противен случай досега да бяха тук. Опипват отбраната ни. Не могат да проумеят, че тайнствените, ужасяващи оръжия на Вариана представляват най-чудесният блъф на всички времена. С миражи ги заставяхме да мируват в продължение на почти двеста години. Не, блъф биха казали те, но не и ние. Не е блъф, а изповядване на вяра!

Боро и Лайна дойдоха, хванати за ръце. Туниката на мъжа бе разтворена над слабото тяло, а абудът на младата жена откриваше изцяло едната й гърда. И двамата бяха плувнали в пот. Абдан ги погледна с умиление. Жалко за тях. Но те ще живеят сред нови висини.

— Значи ти си бил помагач от Юдерна — каза Боро. След кратък размисъл добави: — И без съмнение маранец. Защото Мара не е в пустинята, а е съюз на великите посветени, нали?

Абдан кимна с усмивка.

— Точно така. Само че няма посветени. Освен ако народът на Вариана не се счита за посветен народ. По молба на Лайна ти трябва да бъдеш приет сред нас след втората си промяна. Но… Е добре, смятай, че това вече е станало. Ти си маранец, братко.

Нищо не потрепна по светлото, масивно и костеливо лице на северняка. След това Боро махна с ръка рязко, широко, необуздано и отново замръзна.