Христо Пощаков - Още десет хиляди долара

Бъстър реши, че няма да стигне до калмарите по кантонски. Стана от масата и кимна на Ли, без да забрави да остави под солницата обичайния чек. Изпратен от мълчаливите дракони по стените, разтвори бамбуковите завеси, зажумя от ярката светлина и горещината на улицата ускори стъпките му до паркираната кола. Вмъкна се в нея, бързо включи кондиционерната инсталация, после наклони панорамното огледало и се втренчи в собствената си физиономия, която винаги му харесваше. Късо подстригана коса, сини очи, правилен нос, мека позакръглена брадичка. Съвсем нямаше вид на човек, комуто предстои да умира. „Трябва да намеря изход!“ — заблъска се мисълта му в стените на собствената му безпомощност. След моментно замайване трескаво извади джобния си бележник и посегна към радиотелефона.

— С какво мога да бъда полезен? — попита вежливо шефът на „Фютчър дитърмининг“.

Въпреки смущението, Бъстър успя да изложи накратко целта на новата си визита.

— Разбирам, не ви е лесно — поклати глава Джон Боулдинг. — Но случаи като вашия са редки. Обикновено клиентите ни се примиряват с предсказаната съдба, а мнозинството от тях панически се страхуват да научат датата на собствената си смърт. Ако случайно я узнаят, и тя е отместена с години от момента на сеанса, постарават се незабавно да я забравят. Вие се интересувате дали този трагичен за всеки човек финал може да бъде избягнат? Какво да ви кажа… Труден въпрос, а положителният му отговор изглежда прибързан и съмнителен. От една страна машината е разчела жизнения ви запис, от друга… Трябва да обмисля проблема, мистър Кинг. Потърсете ме след няколко дена.

Съвсем объркан, Бъстър напусна луксозната сграда на „Фючър дитърмининг“ и се отправи към собствения си дом. Вечерта го настигна по пътя и фото-релето включи фаровете на лимузината. Изпаренията от наскоро валялия дъжд пречеха на добрата видимост, задръстванията по светофарите го дразнеха. Най-сетне се измъкна на едно от крайградските шосета и след не повече от половин час, задействува сенсорната клетка на собствения си гараж.

Той премина през вътрешния коридор на къщата и влезе в хола. Изтегната на фотьойла пред телевизора, Гленда равнодушно му кимна и без да ги удостои с повече внимание, забоде очи в екрана. „Няма ли да попита гладен ли съм, по дяволите!“ Ядосан от вялото посрещане бегло огледа богатата обстановка и констатира със съжаление, че щастието е обратно пропорционално на средствата, вложени за неговото постигане. Подтиснат от неудачно изминалия ден, реши да потърси утеха при своя малък любимец. Запъти се към горния етаж и преди да изкачи стълбата, дочу неистови звуци, които се разнасяха от неговата стая. Бъстър отвори вратата и застана на прага й. Завари Рони пред уредбата, подарена на последния му рожден ден. Раменцата му се тресяха в такт с музиката, а лицето му имаше отчужден вид, сякаш беше жител на друга планета. „Колко прилича на мене, обожавам го!“ Направи крачка към него и леко намигна — така бяха свикнали да се поздравяват. Синът му се престори, че не го забелязва.

— Рони, момчето ми! — изрече нежно Бъстър, но думите му потънаха в крясъците на тон-колоните.

Неговият любимец продължаваше да се тресе под рефлекторите за цвето-музика, русите му къдрици проблясваха с различни оттенъци.

— Намали уредбата! — извика с наченки на гняв.

Момчето не му обърна внимание. Той се вбеси и едва след няколко мига осъзна какво бе извършил. Ритникът му се бе стоварил върху лъскавите копчета.

— Ти си мръсник! — изкрещя Рони с омраза и думите се забиха в сърцето му. В настъпилата тишина, красивите очи на момчето стреляха злоба и ненавист. — Защо я счупи? — проплака то. — Махай си!

Бъстър се изправи пред грозна озъбена пропаст, от чието дъно извираше студ. Срещу него стоеше оскърбено, готово да хапе зверче. „Как можа да се случи? Ние бяхме приятели, Рони, истински приятели! Вярно, не ти отделях достатъчно време, но работата, сделките… Правех го за бъдещото ти сине!“

Той се олюля, после с несигурни стъпки излезе от стаята, като изгонен от рая. Рони изчака малко и тръшна вратата зад гърба му. Бъстър се смъкна по стълбата и инстинктивно се насочи към Гленда. Имаше намерение да потърси съчувствие, но безучастното й, застинало в маска лице, го накара да се откаже. Погледът му се плъзна по извивките на добре поддържаното й тяло и с удивление установи, че те отдавна не го вълнуват.

— Къде е Дон? — попита напрегнато, подтиснал възникналата неприязън.