Христо Пощаков - Събота, десети април

„Какво хубаво тефтерче! — бе възкликнала Мария. — Виж как подхожда на чантата ми!“

Николай изпълни желанието й. Съвсем спонтанно, с открита душа — доволен, че може да й достави радост. Ако беше поискала, щеше да подари всичко в стаята си, заедно с въздуха, който дишаше. Защото вече бе подарил себе си, а в преобразения му, лишен от егоизъм свят, вещите бяха изгубили предишната си значимост.

Жегнати от спомена, очите му се навлажниха. Колоните от цифри върху листа трепнаха, заиграха неясен танц и се превърнаха в размазани островчета. Принуди се да свали очилата си. Извади кърпичка, смутено изтри стъклата, след това крадешком я прекара по клепките си.

Не го забелязаха. Срещу него Петкова продължаваше да се гримира, на съседното бюро Иванов прибираше папки с явното намерение да си тръгва.

— Чао, Кольо — измънка той и облече балтона си. — Остави от сметките и за утре.

"В него има и календарче за следващата година — бе продължила Мария. — Да видим в какви дни се падат празниците. "Докато той си играеше с косата й, тя съсредоточено заграждаше датите с кръгчета.

Петкова прекъсна мислите му. Николай разсеяно кимна с глава и с безразличие изпрати натъпканите й чанти, които изчезнаха зад вратата. Жизнена и цветуща, Мария се върна в него, усети, че от самотност му прилошава. Беше се заразил от неизвестна досега, жестока болест, чиито фази ставаха все по-тежки. „Мария, Мария!“ — звучеше в съзнанието му и тази единствена песен препускаше по отслабналата му воля.

Не искаше да признае, че тя го напусна поради собствените си груби интереси, продиктувани от известността на режисьора с пооредяла сива брада — роднина на нейна приятелка. Приличаше на проскубан козел и притежаваше солиден опит в разводите, но Мария упорито защищаваше постъпката си, като пред общите им познати твърдеше, че бил страшно умен, съвсем различен от другите, което неотразимо я привличало.

Оттогава измина доста време, ала с присъщата на безнадеждно влюбените наивност, подсилена с почти суеверна вяра, Николай смяташе, че тя неминуемо ще се разочарова от избора си и непременно ще го потърси. При най-лошо стечение на обстоятелствата, това трябваше да стане след няколко месеца — сама го беше предложила. Тогава щеше да има безболезнен повод да превъзмогне накърнената си гордост, а той бе готов да й прости предателството — обичта му го тласкаше към всякакви компромиси.

Струваше му се невъзможно да е забравила. Докато разглеждаше тефтерчето, Мария бе хванала ръката му и заявила съвсем сериозно: „Искам да обещаеш нещо: каквото и да се случи между нас, държа на твоя рожден ден да бъдем заедно. Гледай, десети април се пада в събота, отсега можем да си съставим програма. Преди обед ще се разходим из парка, след това ще отидем на ресторант, после на кино, изобщо ще прекараме деня само двамата. И всеки ще разкаже на другия как е живял, какво е постигнал. Обещаваш ли?“

Той се бе съгласил с усмивка — прикри, че казаното от нея го засегна. Приемаше Мария като неделима част от живота си и в собственото си бъдеще я виждаше до себе си. Не допускаше, че тя си е правила тънки сметки, методично се е подготвяла за раздялата и е била от онези практични жени, които дори да установят нова връзка, за всеки случай оставят вратичка към старата.

Потънал в горчиви размисли, Николай бе изгубил мярка за времето и влизането на чистачката го сепна. Тя поздрави, чевръсто размаха мокър парцал и без да се интересува от проблемите му затананика изтъркана от употреба, глупава песничка. Той въздъхна, прибра калкулатора в чекмеджето, събра на куп разхвърляните по бюрото листа и вяло се отправи към закачалката, където търпеливо го очакваше поизносения му кожух. След малко прегърбената му фигура, понесла всички нещастия на Вселената, се вмъкна в оживения поток от забързани хора, помъкнали елхи и пакети за новогодишните празници.

„Мария, Мария!“ — пееше тролейбусът на спирката. „Мария!“ — нашепваха снежинките по стъклата му. „Мария…“ — плачеха оголените дървета по улицата и отброяваха стъпките до дома му.

— Купи ли хляб? — попита майка му вместо обичайното „добър вечер“. — Не се събличай, отивай докато е отворено!

— Като се върне, да преточи сока на зелето в мазето — провикна се в коридора баща му. — Стига е мързелувал!

Все още замаян, Николай се смъкна по стълбите. Излезе през остъклената врата на входа и едва стъпил на тротоара, разбра, че с него става нещо особено, неизпитано досега. В главата му се въртяха думи, подреждаха се по определен начин, трептяха като струни на арфа и добиваха съкровен смисъл. Когато стигна до магазина за хляб, той изненадано промълви: Вървя по улицата заснежена над мен мъждеят лампите студении всеки срещнат женски силует ме кара да се взирам и изтръпвам