Христо Пощаков - Събота, десети април

Остатъкът от деня премина в нетърпеливо очакване, но тя не се обаждаше. Късно след обед, изтръпнал от нерви, Николай вдигна телефонната слушалка и набра шестте цифри. Бяха се врязали в паметта му — толкова пъти ги бе премислял, струваше му се невъзможно да ги забрави.

— Имате грешка — отвърна миловиден женски глас.

Той отчетливо повтори телефонния номер и името, което изгаряше мозъка му.

— Същият е — разсмя се приятно непознатата. — За съжаление през последните двадесет години на него се е обаждала Весела, дори когато е била бебе. Не разбирам защо така настоявате тя да бъде Мария? Нима е незаменима?

Николай стъписан отпусна слушалката, смаян от невероятния факт. Реалността беше сменила измеренията си — беше изхвърлила от себе си съществуването на Мария. Бавно и нерешително, отново долепи хладната пластмаса до ухото си.

— Ало! — звънна нежна камбанка. — Защо мълчите?

— Кой знае колко ще платим за разговори — промърмори свадливо бащата в кухнята, после взе отварячка и я постави върху гърлото на запотена бутилка бира. — Повече от час дрънка глупости.

— Остави го на мира, поне спря да въздиша — защити го майката. — Я да направя торта, чух, че кани някакво момиче на гости. Но преди това ще поднеса подаръка, който купихме за рождения му ден.

© 1994 Христо Пощаков

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1091]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47