Христо Пощаков - Събота, десети април

Николай влезе в магазина и се нареди на опашката, но думите не спираха да възникват. Блъскаха се, изместваха се една друга, продължаваха да се подреждат. Този странен процес сътвори нова строфа: Забивам нокти във дланта сии болката на сини възли поражда в мен копнеж огромен. Аз съм самотен и безпомощен…

Стана му тъжно и изпита неимоверна жалост към себе си. Преди да подаде парите на продавачката, успя да се стегне, но му се стори, че хората зад него са отгатнали тайната, а полулюбопитните-полусъчувствени погледи се впиват в тила му. Той се измъкна навън с облекчение, скри се зад ъгъла на пресечката… и думите отново заеха съзнанието му. По пътя към къщи те укрепваха, набираха сили, звучаха като тръби на орган. Отнета ми е свободата! Градът ме мачка със стените си оголении се присмива с хилядите си момичета. Една коса и две очи отчаяно обичам!

Стиховете се оформяха все по-лесно, страдаха с него и същевременно носеха успокоение. Околният полумрак доби лилава мекота, а сградите се превърнаха в ефирен декор — безплътен и увиснал във въздуха, чиято реалност се потвърждаваше единствено от топлината на хляба в ръцете му.

Николай вечеря набързо и въпреки протестите на баща му се затвори в стаята си. Новата дарба, която се бе появила напираше, предизвикваше непреодолимо желание да бъде фиксирана върху хартия.

Той се порови в шкафа и намери празна тетрадка. Седна на леглото, извади от джоба на сакото си химикалка и без да се замисля за литературните му качества, сравнително лесно написа първото стихотворение. След това започна друго, което не вървеше гладко. Задраскваше, поправяше, мъчително изживяваше сътвореното; блуждаеше, откриваше различни светове, останали затворени под пластовете на собствените му чувства. Измъчен, но удовлетворен, Николай го завърши и се зае със следващото.

Някъде към полунощ, той изписа и задната корица на тетрадката, ала бе убеден, че все още не е сътворил най-важното: не бе въплътил в стихове една илюзия, която страстно желаеше да се превърне в реалност.

Отначало идеята му се стори безумна, но пресъхналите му устни промълвиха „Мария!“, и реши да я осъществи. До обещаната среща оставаха ЦЕЛИ ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, беше останал без сили да брои дните, които го деляха от рождения му ден. Искаше му се да сгъсти времето и същевременно да го ускори, а стиховете му да се превърнат в своеобразна машина — да го пренесат в бъдещето за да се срещне с нея; да чуе звукът на гласа й, да се увери, че тя наистина съществува!

Николай знаеше, че се самозалъгва, ала огромното му желание доминираше над разсъдъка и приковаваше очите му към окачения на стената пластмасов календар, чиито месеци, дати и дни се нагласяваха чрез прости механизми. Той стана, доближи се до него и пръстите му натиснаха малките бутончета. Смени годината, денят, месеца и датата. После се върна на леглото, взе тетрадката и написа на челната корица: Утре е рожденият ми ден, утре аз безмълвен ще те срещна…

Когато завърши стихотворението, почувствува, че силите го напускат. Не съблече дрехите си, загаси нощната лампа и притвори очи. Преди да се унесе в сън отново прошепна „Мария!“, стори му се, че по улиците запяха капки.

Събуди се късно, погледна часовника и се стресна — беше закъснял за работа с повече от час. Затича се към банята, оправи набързо тоалета си и като тапа изхвръкна към кухнята.

— Станал си раничко, друг път спиш до обед — отбеляза майка му, заета с приготвяне на мекици. — Хайде, честито момчето ми! — продължи тя и непохватно го целуна по бузата — внимаваше да не го оцапа с облепените с в тесто ръце. — Докато свърша със закуската, свали килима и го изтупай, сгънала съм го в коридора.

— Защо? И без това закъснявам за работа — отвърна Николай объркано.

— Събуди се най-сетне, днес е събота!

— Мислех, че е сряда… — измънка смутено, но срещна насмешливия й поглед и тръгна към вратата.

Гледката пред входа го изуми, през изтеклата нощ бе станало чудо. Снегът беше изчезнал, в чистото небе грееше слънце. Подухваше топъл вятър, който разнасяше по плочника хиляди бели листенца, опадали от цъфналите дръвчета в околните дворове. Николай се върна във входа, извади вестник от първата попаднала пощенска кутия и трескаво го разгъна. Не искаше да повярва на очите си, но броят беше от десети април.

Той изпусна килима и седна върху него. Постоя малко като гръмнат, после се окопити, скочи и го повлече към асансьора. „Не трябва да мърдам от къщи, Мария ще ме потърси!“