Христо Пощаков: Така е справедливо, Боткин

Когато нямам желание да се заема с нещо по-сериозно, върша глупости. Току-що произнесох: „Аз съм скромен, трудолюбив, талантлив.“ Уловената от микрофоните фраза се появи на екрана, а принтерът на компютъра побърза да я отпечата. Веднага изтрих надписа, скъсах парчето изкуствена хартия, смачках го и с добре тренирано движение го вкарах в кошчето за боклук. След това блуждаещият ми поглед се плъзна по автоматичната фонотека, хранилището за дискове, разхвърляното ми бюро, после завърши пътя си върху бенката на собствения ми нос и усетих, че меките длани на тъгата притиснаха гърлото ми. Изглежда абсурдно нищожество като мен да бъде обект на завист, но се оказа истина. Преди да вляза в кабинета си, някой от колегите подхвърли: „Виж го тоя вечен зубрач, надул се е до спукване, пуякът му с пуяк!“

Ако можеха да прочетат мислите ми, веднага щяха да разберат, че изобщо не съм надут. По-скоро съм срамежлив, а дяволското ми трудолюбие е прикритие на безхарактерност, която ме придружава навсякъде — като домашно животно, завързано за генетическите ми заложби. Да го отвържеш е все едно да излезеш от кожата си — не сте ли опитвали, няма да разберете. Отдавна живея с това неистово желание, а след всяка приключила експедиция то се усилва. „Трябва да се променя — повтарям непрекъснато на себе си. — Необходимо е съвсем малко — да направя единствената стъпка, да прекрача гените и собствената си кожа! Да сменя професията си, да започна работа на ново място и да се чувствам като новородено бебе.“

Но проклетата безхарактерност не ме напуска, а някъде у мен възниква зловеща сцена, която ме кара да ненавиждам себе си. Срещам отчаяния взор на Боткин, клекнал пред синтезатора, различавам строгото лице на импровизирания съдия и безотговорно вдигнатата ми ръка — отнела защитата на човешко същество, определила за дълго съдбата му.

Защо постъпих така? Нима укорите ще поправят стореното? Защо всичко в живота ми започва банално и завършва зле? Впрочем сами ще прецените.

Командировките ми зависят от старците в Института по извънземни култури. Навият ли си нещо на пръста — никой не е в състояние да ги спре. Бюджетът на експедицията се одобрява и за мен, трийсет и пет годишния суперполиглот, остава поредната непосилна задача, например приветствената реч към разумните земноводни от Делта 88, която следва да се произнесе чрез квакания в различни тоналности. Нито измъченият ми вид, нито дребният ми ръст ме спасяват — не са ме карали насила да изуча структурните тънкости на над сто вида езици, пръснати във вселената.

„Ли Фонг — изрича покровителствено някой от старците, — зная, че ще се справиш.“ След това ме потупва по рамото, аз премигвам над контактните си лещи и се заемам с отвратителните си задължения. Трудя се с чувство на погнуса, а спомените ме теглят назад, към последната експедиция. И за да бъда разбран напълно, ще опиша собствените си преживявания, породили нерадостната горчилка в душата ми, която все още стои на това място и не иска да го напуска.

Съставът ни беше малоброен. Включваше капитан Тенев — всепризнат ас на нулевите преходи, същевременно дълбок познавач на нюансите в извънземната психология, споменатия Боткин — експерт по космобиология, и моята скромна личност.

Без особени премеждия се озовахме в галактика H-83, после на йонна тяга продължихме към Тета 7 — вече нанесена в каталозите скучна планета, населена с хуманоиди, които бяха развили примитивна цивилизация. И тримата се питахме какво в нея отново е привлякло вниманието на Института, но не намирахме задоволителен отговор.

Сведенията за частния живот на моите спътници бяха оскъдни. Научих, че капитанът имал красива жена, редовно я ревнувал и правел скандали, а Боткин мразел корабните синтезатори, защото според него произвеждали храна с качество на помия. Освен това обичал да лъже, което, изглежда му попречило да свие семейно гнездо.

Беше изминала седмица стандартно време, надробено на различни интервали вследствие капризите на местния космос. Достатъчно бях мързелувал в каютата си, затова реших да узная какво става в общото помещение. След като пристъпих прага му, се сблъсках с невероятно пискливия глас на Боткин, който, застанал пред капитана, бурно жестикулираше с дългите си ръце, а тънкото му тяло се извиваше в неистов екстаз — наподобяваше гигантски червей от Ета 9, навлязъл в любовен период. Усетих, че ушите ми се подуват, но нямах друг избор и се заслушах.