Христо Пощаков: Така е справедливо, Боткин

Противно на очакванията ми се събудих в същото лошо настроение. За да се поразсея, реших да прекарам деня в гледане на архивни записи.

През тясното пространство на стаята се точеха пълчища римски легиони, Наполеон безславно бягаше от Русия, Клеопатра оплакваше Юлий Цезар, после прегръщаше Марк Антоний; Хамлет произнасяше прочутия си монолог, оставяше черепа и се оттегляше, за да бъде заменен от Краля слънце или Кромуел.

По едно време тези удоволствия ми дотегнаха. Разбрах, че не съм толкова нещастен, колкото си въобразявам, изключих телевизора и зажаднях за контакт някого от себеподобните си.

Съседните помещения се оказаха празни. Показах се навън и едва не се спънах в седналия до собственоръчно направеното огнище капитан, който явно не бързаше с изпълнението на набелязаната програма, а беше насочил вниманието си към няколко апетитно цвъртящи пържоли, наредени върху импровизиран скарник. Знаех, че са синтетични, но въпреки това техният аромат предизвика позната вътрешна болка, придружена с отделяне на течност в устата.

— Мина ли ти меланхолията? — попита Тенев подигравателно, но после се смили над вида ми и допълни примирително: — Сядай, ще сложа още.

— Къде е Боткин? — попитах след като се разположих до него.

— Преди два часа докладва, че се намира в някаква голяма колиба. Оттогава нямам връзка и как да имам? Виж какво става наоколо.

Докато той грижовно обръщаше пържолите, установих, че светилото над главата ми от светлосиньо се е превърнало в лилаво. Вероятно цялата местна система минаваше през зона на силно хронарно смущение, тъй като хроностабилизаторите издаваха твърде нетипичен басов звук. Мислите ми се върнаха към Боткин и изпитах известно неудобство — проявявах съвсем чуждо за характера ми безделие, а бедният как ли се чувстваше извън лагера? Но както се казва: „говорят за вълка, а той в кошарата“, в случая — в компанията на внушителна група туземци, които се появиха зад близкия хълм. Движенията им бяха като в забавен кадър — бавни и смешни, но ставаше ясно, че те го преследват, а той бяга пред тях. Ако се съдеше по израза на лицето му, Боткин се намираше на границата на собствената си издържливост, ала този недостатък се компенсираше с приличната дистанция между него и основната група, предвождана от познатия вече Тутма. Побутнах капитана и насочих вниманието му към интересната гледка. Той веднага се ориентира в обстановката и се спусна към кораба, откъдето централно се командваше защитата.

Боткин успя да запази предимството и финишира пръв, а туземците останаха да ръкомахат заплашително зад стената на полето. Победителят в надбягването се приближи до огнището и макар да гълташе въздух като риба на сухо, изглеждаше доволен.

— Направих огромно откритие! — изрече на пресекулки. — Единствената във вселената колония на хронарни насекоми! Правят си дупки в почвата, живеят колективно…

— Боткин, дължиш обяснение! — прекъсна го капитанът, който се бе завърнал от кораба. — Какви са тези циркове? Защо те гонеха?

— В сравнение с откритието това не е съществено. Взех проба от хронарния восък и толкова. В една представителна колиба намерих цяла топка от него. Насекомите го използват за замазване на дупките си, но го употребяват в нищожно количество. Затова се възползвах от услугите на туземците, които отдавна им го крадат. Докато бягах, изпуснах пробата в някакво блато, за което страшно съжалявам. Но откритието остава валидно.

— Ти си ограбил труда на туземците?!

— Те не ограбват ли насекомите? Знаят къде са им дупките, ако чак толкова се нуждаят от восъка, ще си съберат още. И без това не са се преработили.

Лицето на капитана почервеня.

— Боткин! — изрева той. — Ти си безотговорен тип! И искам да обясниш: какъв е този хронарен восък?

— Насекомите го отделят от специални жлези, разположени под смукалата им. Той има свойството да неутрализира промените в хода на времето и с негова помощ отглеждат личинките си без проблеми. Вещество с фантастични свойства! Молекулите му стабилизират хронополето без капчица вложена енергия! Ако се облепиш с него, можеш да изхвърлиш тази машинария наоколо.

— Хм — изсумтя Тенев и се почеса зад ухото. — Изглежда твърде привлекателно, за да е истина. Но съм длъжен да изслушам и другата страна.

Когато Тутма бе пропуснат от силовата бариера, синята му кожа посивя и великият откривател сметна за по-благоразумно да се скрие в кораба. Разгневения жрец застана пред нас и произнесе тържествено: