Христо Пощаков: Така е справедливо, Боткин

— Бях стигнал до върха на хълма — настървено редеше той. — Кошмарните зверове пълзяха по склона му, обграждаха ме и тракаха с мощните си челюсти. Стиснах дезинтегратора и въпреки категоричната забрана реших да очистя планетата от тази измет. Натиснах спусъка…

Устата му остана отворена и стана част от познатата гримаса — постоянна спътница на невероятните му измислици, които все пак ни веселяха. Вероятно мозъкът му бе запазил инерцията на мислене, но зоната на разтегленото време — типична за тази част на космоса, бе парализирала лицевите му мускули и дихателния апарат. Тъкмо се чудех дали дълго ще го гледам опулен насреща ми, когато автоматиката успя да включи корабния хроностабилизатор и Боткин продължи:

— …Завъртях се около себе си, под краката ми се появи повърхността на гладък конус. Освен гадните твари дезинтеграторът бе ликвидирал растителността и камъните по хълма. Какво беше учудването ми, след като възникнали от нищото, чудовищата отново се появиха. Сигурно имаха свойството да се възстановяват по известни само на тях причини, без да променят хищническите си навици. Естествено те запълзяха към мен с предишните си намерения, шансът ми за спасение чувствително намаляваше, но се сетих за персоналния антигравитатор. Отправих мислена заповед…

Новият каприз на нееднородното време прекъсна тирадата. Очите му застинаха с екзалтирани огънчета в зениците, а между тънкия нос и бузите му се очертаха типични за периодите на еуфория гънки. Подигравателно свитите му устни останаха насочени към нас — жертвите, които нито можеха да помръднат, нито да избягат. Бяхме попаднали в зона с по-висока плътност от предишната, хроностабилизаторът не се справи с натоварването и мислите ми потекоха като олио — лениви и мазни, неспособни за анализ.

Най-сетне се измъкнахме. Капитанът бодро разтърси прошарената си грива и обяви приземяване. Така и не узнах как е завършило ужасното приключение на Боткин.

Опорите на кораба внимателно докоснаха твърда почва. Ние се освободихме от предпазната гъбеста материя, в която бяхме обвити, и се заехме със задълженията си (да си призная, аз нямах никакви).

След няколко часа позицията ни бе укрепена. В предписания от инструкцията периметър роботите монтираха силова защита, поставиха хроностабилизатори, построиха временните ни жилища и замръзнаха в очакване на нови заповеди, каквито едва ли щяха да получат. Атмосферата на планетата бе подходяща за нашите организми и ние излязохме навън, за да се поразтъпчем.

Подобно на Меркурий и Луната, половината от повърхността на Тета 7 бе постоянно към централното й светило. Бяхме се приземили близо до границата на вечната сянка, където падаха чести дъждове и съществуваха условия за живот. На юг се простираха нажежени пустини, на север — обгърнати в мрак ледове. Посрещна ни студен влажен вятър, който поради непрекъснатата конвекция на въздуха в тази зона не спираше целогодишно. Пред очите ни се редуваха островчета от мръснозелена растителност и мрачни блата; мяркаха се животни с отблъскващ вид. Не бяхме очаровани от гледката, единствен Боткин показа вяли признаци на оживление.

В съседство се намираше едно от селата на хуманоидите, които не закъсняха да се появят. Изглеждаха кротки и толкова еднакви, че ако не бяха белите татуировки по тъмносинята кожа на лицата им, нямаше как да ги отличаваме един от друг. Най-нацапаният вероятно беше вождът им, това предположение се засилваше от изпъчената му стойка. Капитанът бе стигнал до същия извод, защото ми кимна с глава и нареди на най-близкия робот да го пропусне през силовата бариера. Изтръпнах от неприятно предчувствие, но се принудих да взема фонетичната апаратура, която трябваше да коригира несъвършенствата на говорния ми апарат. Извадих специално приготвените за целта пръчици и докато чуках с тях в нужните ритми, добавях различни по изпълнение цъкания с език. Бях стигнал до средата на приветствието, когато туземецът с рязък жест прекрати усилията ми.

— Ти лошо говори бататва — проскърца с глас на папагал вероятния вожд. — Затова Тутма — върховен жрец на свещен камък, продължава на космолингва. Други хора оставили апарат да се обучава, Тутма се научил. Друг капитан казал, че вие някога дойде и донесе батерии за хубави картинки. Вие тях приготви, Тутма — село наблизо. После нас изследва.

Туземецът напусна тържествено периметъра на кораба и ме остави онемял. Почуствах се излишен, измамен от типовете, които с такава лека ръка му бяха дали сложни, категорично забранени за подаряване прибори (цивилизацията на Тутма бе регистрирана като латентна, в предклас IX-A). Несъмнено настроението на Боткин беше съвсем различно от моето, защото хукна да догонва жреца. Капитанът го проследи с вдигнати вежди, не каза нищо и се прозя.