Христо Пощаков: Така е справедливо, Боткин

— Ако Боткин не върне голям свещен камък, Тутма направи магия и вие завинаги остава тук.

— Защо трябва на Тутма голям свещен камък? — навлезе в същия стил капитанът, като мислеше, че ще бъде разбран по-добре.

— Няма свещен камък, няма време. Време става голямо, свещен камък — малък. Камък свършва, Тутма вече умрял, нов жрец прави нов камък. Това много бавно и трудно.

— Аз поговори с Боткин — обеща Тенев дипломатично. — А Тутма сега си отива и утре пак идва. Защото Боткин скрил голям свещен камък, аз накарам него да го донесе.

— Добре, но Тутма за всеки случай направи магия и вие не забравя: или даде камък, или остава тук.

Жрецът се отдалечи и аз въздъхнах с облекчение. Ушите на един суперполиглот са твърде чувствителни към подобна гавра с езика. Капитанът се отправи към кораба и ми направи знак да го последвам. Твърде гузен, Боткин ни очакваше в общото помещение.

— Отивайте по каютите си! — нареди Тенев. — Сега не е време за обяснения. След малко ще стартираме, а на Земята тоя ще отговаря пред когото трябва.

„Тоя“, сиреч Боткин, си замълча тактично, но аз се осмелих да попитам:

— Няма ли да вземем пържолите?

— Не, инструкцията е категорична. При възникнал конфликт, планетата следва да бъде напусната незабавно.

Не посмях да възразя и се подчиних. Докато лежах в гъбестата материя, стигнах до извода, че инструкцията е несъвършена и се нуждае от поправки.

Измина доста време, а корабът не стартираше. Тъкмо се чудех каква е причината за забавянето, когато навъсената физиономия на капитана се появи на екрана на интерфона.

— Извикай Боткин и елате при мене! — нареди мрачно. — Не можем да излетим.

Командният пункт се оказа тесен за трима ни, но някакси се сместихме. Тенев беше оклюмнал, ръцете му леко трепереха.

— Виждаш ли това копче, червеното? — попита ме с особена тъга в гласа си.

Учуден от елементарния въпрос, изгледах Боткин, който не знаеше къде да дене краката си, и кимнах утвърдително. С късогледите си очи забелязах, че под копчето със златни букви бе написано СТАРТ.

— Натисни го! — заповяда той. — Макар че е в разрез с инструкцията.

Протегнах смаян ръката си, но тя се закова в пространството въпреки всичките ми старания да продължи пътя си. Опитах отново. Направеното усилие не промени нещата, само почуствах, че се изпотявам.

— Не се мъчи повече, не можеш — проговори с пресъхнало гърло Тенев. — Боткин, твой ред е!

Великият откривател прекъсна странния си танц и застана пред пулта. Последвалите напъни не доведоха до нещо по-различно, копчето оставаше недосегаемо.

— Видя ли докъде ни докара? — каза съкрушено шефът ни. — Не остава нищо друго, освен да те пратя да търсиш големия свещен камък в блатото, където си го изпуснал.

Сконфузеното лице на Боткин внезапно просветна:

— Чакайте, сетих се! Да опитаме да натиснем копчето с нещо тежко! Ще завържем някакъв предмет с парче кабел, който ще прекараме през стойката на онази телевизионна камера, после ще го издигнем и пуснем отвисоко. Не е ли просто?

Идеята ни се стори интересна. Отидохме в склада и след дълго ровене в инвентара открихме пакет с тънъкпроводник. Но едва докоснахме пластмасовата опаковка, и ръцете ни сякаш се гипсираха.

— Пълен психомоторен блокаж — рече капитанът безнадеждно. — А учените глупаци са записали цивилизацията в предклас IX-A!

— Да опитаме с някой робот — предложи Боткин неуверено. — Техните мозъци не са като човешките.

Спогледахме се изненадано, новото предложение изглеждаше по-рационално от предишното. Извикохме първия попаднал пред очите ни робот и заедно с него се върнахме в командния пункт, който стана толкова тесен, че се принудих да се покатеря върху системата за контрол на полета. Настъпи тържествено очакване, но Тенев мълчеше.

— Проклятие! — изригна най-сетне устата му. — Щом се наканя да произнеса нужните думи, ченетата ми се сковават! Колко пъти съм спорил с комисията за предназначението на това проклето копче, чиято единствена функция е да включва централния компютър на кораба! Но винаги ми отговаряха, че капитанът все нещо трябва да върши. Чуваш ли, нещастен тип такъв, сега как ще си тръгнем?!

Последната фраза не бе адресирана към мен, ала отчаянието, с което бе произнесена, ме подтикна да поразмърдам сивото вещество в главата си.

— Капитане! — възкликнах гордо. — Какво ще кажеш за синтезатора? След като прави пържоли, защо да не произведе всичко останало?

Мрачните облаци по лицето на Тенев се поразсеяха.