Христо Пощаков - Спасеният

— Не съм герой и никога няма да бъда — простена Кирил. — Аз съм слаб, измъчен и нещастен човек.

— Всеки е такъв, какъвто иска да бъде — възрази ДОДИС. — Престани да се лигавиш, спасителният кораб скоро ще пристигне.

— Вече не вярвам — проплака затворникът. — Полудявам от самотност, искам да умра!

— Няма да стане — отсече андроидката. — Поне докато аз съм тук. Съветвам те да се стегнеш, иначе ще премина към груби физически мерки. Ще ти изкарам през носа тази слабохарактерност.

Следващите седмици преминаха през съзнанието му като през мъгла, но не успя да полудее. ДОДИС понякога се опитваше да го утешава, понякога леко го удряше. Докато един ден го отвърза, но не за да му позволи да отиде в кухнята.

— Вече си свободен — заяви „тя“. — Можеш да погледнеш през любимия си илюминатор.

Кирил се втурна към него, толкова бързо, колкото му позволяваше придвижването с магнитни подметки. Голата пустош навън бе променена. Върху скалата стоеше кораб с огледален блясък на корпуса, а от него се измъкваха няколко бели фигури. Той се обърна към андроидката, която вече се бе настигнала до него и забравил, че е машина, поривисто я прегърна.

От завръщането му на Земята бяха изминали няколко месеца. Церемонията по награждаването му приключи — връчиха му ордена „Гражданска доблест“ — І-степен, а той не намери сили да го откаже. Присъствуващите в залата бурно му ръкопляскаха, после побързаха да я напуснат.

След като излезе във фоайето, Кирил неволно дочу две кратки реплики, разменени между непознати мъже, застанали с гръб към него.

— Как е издържал повече от година, без да увреди психиката си? — попита единият.

— Все пак е имал компания, и то „женска“ — изсмя се другия. — Не вярвам да е било чак толкова тежко. В замяна на това, сега е герой на човечеството.

На кавалерът на „Гражданска доблест“ неволно му се прииска да удари този кретен, но успя да се въздържи. В този момент край него мина дребен човек със старомодни очила и изпитателно вторачи поглед в лицето му.

— Какво има? — предизвикателно го запита Кирил. — И вие ли мислите като онзи?

— Не знам за какво става дума, но никога не съм зачитал чужди мнения. Просто исках да видя как изглежда отблизо човекът, на когото смятам, че съм помогнал — отвърна дребосъкът и чевръсто тръгна по коридора.

Обхванат от смътна догадка, Кирил се затича да го догони.

— Почакайте — докосна го той по рамото, след като го настигна. — Кой сте вие?

— Програмистът на андроида, с който бяхте. Мястото му не беше в склада и кухнята на базата, но той все пак отлично си свърши работата — отвърна човекът някак си сконфузено продължи бързо по пътя си.

Кирил напусна внушителната сграда и истината внезапно стигна до него. Душата му се изпълни с чувство на благодарност и обич към неговия спасител. Но емоциите му не бяха отправени към гениалността на дребничкият човек, който беше догонил. Кой знае защо, мислеше само… за ДОДИС!

И за изпуснатата интимна близост… с нея.

© 2004 Христо Пощаков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1741]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48