Христо Пощаков - Спасеният

— Всъщност ДОДИС е по-подходящо за женско име — каза един ден „тя“, след като му сервира супа от зеленчуци. — Не ти ли звучи като Гладис или Кларис?

— Не — отвърна с пълна уста той. — Винаги ще си останеш машина.

— Жалко — отвърна андроидката. — Таях известни надежди спрямо теб.

Една вечер „тя“ се опита да го прегърне, но Кирил я отхвърли. Не можеше да приеме идеята да спи с механична кукла.

Дните минаваха един след друг и бяха донякъде приятни, докато изкуствената жена не започна да му прави скандали — дори и за най-малкото нещо. Претенциите й да се държи с нея като с дама непрекъснато нарастваха. Човекът на няколко пъти изпадна на границата на нервна криза, изразена с див кикот. Дори веднъж му се прииска да й удари шамар, въпреки очевидното безсмислие на този акт.

— Слушай ДОДИС — заяви един ден Кирил сериозно. — Защо отново не станеш мъж?

— Невъзможно е — отвърна умната машина. — Програмите ми не се сменят като носни кърпи, освен това ролята на жена ми харесва. Усещам емоциите по-силно.

— Нима ги имаш?

— Пак ли се опитваш да обиждаш, негодяй такъв? Мислиш ли, че не схващам намека? Цял ден вървя след теб и те обслужвам, а ти и едно „благодаря“ не казваш. Съжалявам, че нямам устройство за сълзи, за да се наплача както трябва. А ти от утре ще си наказан: цяла седмица сам ще си приготвяш храната, нека после да видим, дали ще си промениш отношението.

— Андроидите се произвеждат, за да обслужват хората! — възрази възмутено Кирил.

— Не зная как е при другите модели, аз ще го правя само при добро държание. Какво си ме зяпнал! Искам уважение! — пропищя гласът й с остър фалцет.

Оцелелият човек се видя в чудо. През седмицата на два пъти прегори пакетираното във фолио ядене в печката, после трябваше да преследва топчета от хранителна паста из въздуха и да се храни с недоварена супа. Накрая капитулира.

— Уважаема ДОДИС — обърна се той към „нея“ с най мазният тон, на който беше способен. — Много те моля да се върнеш към предишните си задължения.

— Ще си помисля — отвърна андроидката, но към края на деня предишното статукво бе възстановено.

И двамата за известно време бяха доволни.

След известно време Кирил се доближи до оголената част от стената, върху която с остър предмет нанасяше резки за изминалите дни. Вертикалните шест се зачеркваха със седма хоризонтална и този акт отбелязваше отминаването на седмицата. Много по лесно бе да попита ДОДИС, тъй като програмите й включваха калкулатор и календар, но собствените му действия повече му харесваха. Тогава имаше усещането че ИЗВЪРШВА нещо.

Оцелелият започна да брои седмиците и стигна до петдесет и една. Беше прекарал на този злощастен астероид почти година. Мъката и самотата отново стегнаха гърлото му, позабравената черна пелена се измъкна отнякъде и стегна в железни клещи съзнанието му. Кирил се долепи до илюминатора, видя познатата пуста околност и започна да крещи. Мракът го сграбчи в немилостивите си обятия. Той се затича към шлюзовата врата на изхода и натисна бутона за отваряне. Зад нея се намираше втора, която водеше към каменната повърхност на астероида.

— Не мога повече, не издържам! — изстена и посегна към копчето за отваряне.

В този миг усети китката си стегната в желязна хватка. ДОДИС го повлече и насила го върна помещението на склада, после изви ръцете му назад и с бързи движения ги завърза с предварително подготвената пластмасова лента, чиито дълъг край остана да виси във въздуха. „Тя“ го взе, избута Кирил до най близкият от стелажите и го привърза с остатъка от лентата към една от вертикалните опори. Сега човекът се оказа в положение на завързано куче и можеше да вие колкото си поиска. Друго не му оставаше.

— Привърши ли най-сетне? — попита ДОДИС по някое време. — Проглуши ми ушните сензори. Какво смяташе да направиш преди малко? — добави сурово.

— Да привърша с чакането — отвърна прегракнало Кирил. — Не разбираш ли, полудявам! — изкрещя с последни сили.

— Програмата ми не е в състояние да допусне нито едното, нито другото — отвърна андроидката с благ алтов глас. — За в бъдеще ще те отвързвам само ако се храниш или искаш да отидеш до тоалетната. Вече си мой затворник. А аз ще седя до теб, за да ти правя компания и няма повече да излизам навън. Освен това ще се включа към електрическата мрежа. Останалият водород е в достатъчни количества, но кислородът трябва да се пести. Той е твърде необходим за твоето съществуване. А аз мога да изпълнявам функциите си и с външно захранване, само трябва да си намеря по-дълъг кабел. Между другото, литературните герои от програмите ми не се държат малодушно като теб, те винаги побеждават в изпитанията. Така постъпват капитан Оригава, от „Катастрофа в космоса“, Бърт Левин от „Астероидна одисея“ и Тони Делано от „Остров във вселената“.