Христо Пощаков - Спасеният

Кирил стоеше пред илюминатора, втренчил отнесения си поглед в черното пространство на веднага настъпилата астероидна нощ, осеяна с милиарди светещи точици, които не мигаха. Присъствието му на тази грамадна скала, отдалечена на милиони километри от Земята, сега му изглеждаше неправдоподобно. Стените на голямото помещение, в което се намираше, сякаш го смазваха. Усещането не бе по-различно и когато се намираше в свързаните странично модули на кухнята и тоалетната… Но това бе всичко, което бе останало от някога грандиозния строеж, замислен като основен изследователски център за проучване на дълбокия космос.

През първите няколко месеца той многократно бе обхождал съседните помещения, но навсякъде се чувстваше като вкаран в капан плъх. Влизаше от едното в другото, докато накрая изгуби желанието да ги обикаля. Нямаше скафандър, за да се поразтъпче навън, той беше ликвидиран заедно с личния му шкаф, който се намираше в унищожената част от базата.

Отначало андроидът му беше донякъде приятен, но постепенно престана да му обръща внимание. Липсата на истинско човешко присъствие започна за предизвиква нервни кризи, усещаше, че постепенно губи контрол над себе си. Кога щяха да пристигнат? Кога?! След месец, след два или след година? А може би повече? Искаше му се да завие като куче, останало без стопанин.

Кирил непрекъснато премисляше станалото. Беше плод на нещастна случайност — лоша вероятност, съизмерима с милионни части след десетичната нула. Траекториите на близките тела в зоната на скалата, върху която се намираха, се смятаха за стабилни, но въпреки това се случи непоправимото. От пространството извън орбитата на Плутон пристигна огромен неканен гост, който предизвика гравитационни промени в системата на астероидния пояс и милионите твърди отломъци, които се скитаха из него, бързо се превърнаха в каменни подобия на билярдни топки, които се блъскаха, разбиваха и отскачаха една от друга. Основната част на базата, построена с огромни средства и непосилен човешки труд, беше смазана от чудовищен сблъсък. Същата участ постигна и спасителната совалка, закотвена в близост до жилищните и работните модули. Ударът беше толкова бърз и ненадеен, че нямаше време за евакуация. Не помогнаха нито лазерните оръдия, нито изстреляните защитни ракети с ядрени бойни глави. Масата на метеора, който неочаквано се стовари върху астероида, се оказа прекалено голяма.

Всички средства за комуникация със Земята бяха унищожени, но все пак SOS сигналът беше изпратен минути преди катастрофата. Кирил не можеше да се отърве от спомена за неистовият писък на аларма от първа степен, която го завари в коридора между един от модулите. Тогава се вмъкна в първата попаднала му шлюзова врата и се озова в склада — почти неизменното убежище на андроида, който се занимаваше с разпределяне на хранителните продукти и тяхното приготвяне в кухнята.

В съзнанието на оцелелият още гърмеше глухият неистов грохот, усилен от резонирането на металните стени на модула, който подскачаше. След това бе настъпила непоносимата тишина, която и досега го стряскаше преди да заспи — толкова силна и мъртва, че сякаш боботеше в ушите му.

Разбираше, че някой все някога трябваше да пристигне, за да го измъкне от капана, но реализирането на полет бе свързано с разход на огромни средства и най-вече изискваше време. „Кога… кога… кога?“- въртеше се в главата му натрапчивият въпрос, който напоследък почти не го напускаше.

Кирил най-сетне намери сили да се откъсне от илюминатора, след това погледът му привично обходи вътрешността на помещението. В едната му част рафтовете на стелажите монтирани до стените бяха препълнени с месни консерви, бидони с вода, вакуумни опаковки с галети, конфитюри, концентрати от зеленчуци, лиофилизирани картофи, витаминни смески и даже две-три каси с шампанско. В другата се намираха дюардовите съдове с втечнен водород, кислород и въздух, необходими за поддръжката на собствените му жизнени функции и автономното съществуване на андроида. Беше истинско чудо, че малката ядрена централа, вкопана в шахта в скалата на около петстотин метра от модула на склада, бе избегнала участта на базата и продължаваше да функционира. Тя методично продължаваше да осигурява необходимото електричество за осветление и отопление на трите помещения. Всяка седмица ДОДИС го караше да отива в кухнята, затваряше го зад херметичната й врата и извършваше „проветряване“ на склада, тъй като в него липсваха регенерационна инсталация за пречистване на въглеродния двуокис или оранжерия. След това отново създаваше атмосфера. Все пак той бе получил достатъчна доза късмет: обемът на склада беше достатъчно голям и дни наред можеше да диша, без да се задъхва.