Христо Пощаков - Спасеният

Привършил с тайнственото си занимание, андроидът отново се приближи към него. В ръката си стискаше купчинка от изрязани листчета твърда пластмаса, които бяха с учудващо еднакъв размер.

— Виж какво направих — показа изделието си ДОДИС.

— Не ми е съвсем ясно — намръщено произнесе Кирил. — Какви са тези неща?

— Карти за игра. Знаеш ли да боравиш с тях?

— Донякъде. Зависи от играта.

— В мен са програмирани всички по-известни. Коя предпочиташ?

— Пак ли ще ме занимаваш с глупости?

— А какво да правим? Нали времето трябва да минава? — отвърна андроидът.

— На теб специално, не ти ли е все тая? В крайна сметка не си нещо повече от прецизна машина. Ако решиш, можеш да се изключиш.

— Няма ли да ти бъде скучно без мен?

— Виж ти, загрижил се за мен човекоподобният.

— Така е. В програмата ми е заложен такъв алгоритъм. Освен това и за мен е по-добре да поддържам механизмите си в движение и изправност. В противен случай, при липса на функционираща смазочна система, някой от вътрешните ми възли може да ръждяса.

— Уместно казано — отстъпи Кирил пред машинната логика. — Добре, с какво избираш да започнем?

— Предлагам да играем на „Канаста“. Запознат ли си правилата й?

— Раздавай — нареди човекът след като се настаниха на масата в кухнята.

След шест часова битка, на андроидът не му омръзна да побеждава. Кирил успя да го бие едва след стотина раздавания.

— Не можеш ли да губиш игри? — запита той ядосано противника си по някое време.

— Мога, но не искам. Работата е там, че помня добре каква карта е минала, а ти имаш по-слаба памет. И веднага пресмятам броя на точките.

— Дявол да те вземе! — изрева човекът след осмия час непрекъснати поражения. — С такава прецизна машина не може да се играе. Слагай нещо за ядене, после искам да спя.

— Както желаеш — каза ДОДИС и устата му се разтегна в саркастична усмивка. — Дано утре да имаш повече късмет.

Битката продължи на следващият ден, и на по-следващите. Кирил непрекъснато губеше и стигна почти до истерия. Но в него се появи болна амбиция, която непрекъснато нарастваше. Успя да победи андроида едва след месец. После преминаха към „Бридж“, след това към „Скат“, ала умното човекоподобно продължаваше да предизвиква в него чувство на малоценност. Докато един ден той внезапно почувства силно отвращение към играта на карти, а предишното му чувство за безнадеждност като че ли само това чакаше — бързо се завърна.

Отново започна да стои с часове пред илюминатора на модула, макар че насрещната гледка оставаше една и съща. Андроидът на няколко пъти се опита да разговаря с него и след като се убеди, че опитите са безуспешни, излезе навън, за да се рови в развалините. Върна се с обичайните си тайнствени боклуци, който включваха и голямо парче стъкло, отчупено под различни ъгли.

— Този път намерих и кутия с компакт-дискове — съобщи той. — Някои от тях са напълно запазени. Предполагах за тяхното частично оцеляване, тъй като в базата бяха с хиляди, затова предварително се подготвих. Скоро ще има изненада.

Обхванат от пристъпите на непоносима мъка, Кирил не му отвърна. В главата му се въртеше единствената мисъл: „Кога най-сетне ще пристигнат?“, а тя го довеждаше до полуда.

Прозвучалата музика го сепна — беше деветата симфония на Бетовен. Разнасяше се от главата на силно озъбения, застанал срещу него ДОДИС, който се бе приближил неусетно. Ръцете му стискаха саморъчно направена метална кутия, а жиците, които излизаха от нея се губеха под неизменната му риза. Човекът го погледна изумен, а андроидът натисна нещо по изделието си и музиката спря.

— Виждаш ли, ставам и за звукова уредба — ухили се той с механичната си усмивка, но констатацията му по-скоро звучеше като собствена похвала. — Репродукторът в гърлото ми е с голям диапазон на честоти, само дето трябва да държа устата си непрекъснато отворена. Прегледай дисковете, отбрах всички годни за употреба. Избери си някой, за да го пусна в действие. Разполагаме със стотици часове музика. Сигурно вече разбра, че и лазерното устройство за просвирване е сглобено от мен. А преобразуването на цифровия запис се извършва в един от собствените ми блокове.

Кирил се нахвърли върху неочакваното съкровище и трескаво започна да преглежда заглавията върху малките кръгчета. Посегна към едно, което съдържаше някои от любимите му песни и го подаде на умната машина.

Следващите два месеца преминаха като в сън. Компакт-дисковете бяха прослушани по няколко пъти, някои от тях човекът слушаше дори по време на хранене. Андроидът едва не разчекна устата си, но изпълняваше желанията безропотно. Наистина от басовите тонове, които излизаха от гърлото му, можеше да се иска повече, но Кирил се задоволяваше и с наличното. Докато по някое време и това занимание му омръзна и започна да се разхожда в кръг из склада, като хапеше устни.