Христо Пощаков - Спасеният

Погледна към стелажите с продукти, и установи, че тяхното количество щеше да му стигне за поне за десетина години. Но този факт като че ли изобщо не го затрогна, тъй като вече едвам издържаше изминаването на монотонните дни, в които не се случваше очакваното. Той продължи около час с нервната си разходка, накрая се залепи за илюминатора, взря се навън и неочаквано започна да крещи от мъка и безсилие. Когато се умори от напъните си, усети, че в мозъка му започва да се разпростира черна пелена, която заплашваше да погуби разума му. Високият глас на ДОДИС го сепна и временно го измъкна от хватката й:

— Виж какво направих, докато си почиваше — рече умната машина. — Успях да изготвя подходящата амалгама.

Кирил се обърна и едва не подскочи. Срещу него се бе опулило космато лице, с потънали в орбитите очи. Изглеждаше много страшно! Едва след няколко мига осъзна, че е неговото собствено. Андроидът държеше в ръце неправилното парче стъкло, което бе превърнал в огледало. То отразяваше и най-малките подробности по физиономията на човека — бръчките, миглите, кестенявата коса, която се спускаше до раменете, синият цвят на очите, гънките между бузите и устните и стигналата почти до корема брада.

— Реших да приведа вида ти в изправност — отбеляза умната машина. — За целта си направих ножица. Трябва да подстрижа косата и брадата ти, тръгвай към кухнята!

Докато ДОДИС кълцаше с двете подострени парчета метал сплъстените му косми, Кирил не преставаше да се взира в огледалото. Почти беше забравил собствената си физиономия, срещу него сякаш стоеше чужд човек. Шокът от собствения му образ беше невероятен.

— Искаш ли да ти разказвам вицове — предложи андроидът. — Запаметил съм стотина хиляди, дори зная кога да се смея. Мога да бъда заразителен.

— Давай — съгласи се оцелелият, зашеметен от новата си външност. — И без друго няма какво да правим.

— Изчакай ме да почистя остатъците от коса, след това веднага започвам.

Следващата седмица премина в непрекъснат смях, мракът в съзнанието на Кирил се поразсея. От време на време той се оглеждаше в огледалото, тъй като беше добил странното усещане, че се е появил трети присъствуващ — мълчалив, но разширил астероидната компания.

Към края на месеца, човекът изведнъж престана да се смее, а временно отстъпилата позиции черна пелена, отново започна да го обсебва. Той се почувства не на себе си, домъкна се до илюминатора и може би за хиляден път се взря в до болка познатата външна гледка. Скалата продължаваше да е пуста и гола, звездите бяха втренчили немигащият си поглед в нея. Нищо не се променяше. Прииска му се да изреве, да строши проклетото стъкло и да излезе НАВЪН. В него се появи неутолимото и страшно желание ДА ГО НЯМА. И изтерзаният човек закрещя мъка.

— Няма ли да млъкнеш? — сепна го женски алт и той се обърна втрещен.

Срещу него се бе изправила непозната на пръв поглед жена. С пола направена от пластмасов чувал, с гладко като на момиче лице, грим на очите и странна прическа на главата. Гърдите й подуваха познатата риза.

— Какво си сторил със себе си? — изрева Кирил.

— Правилната глаголна форма е „сторила“. Още преди да си изготвя полата и гърдите, и да си сложа грим, аз вече бях станала жена. Бях се превключила на друга програма — отвърна му непознатият досега алтов глас. — Естествено, преди това с парче стъкло си обръснах брадата, която няма повече да поникне, понеже беше изкуствена. Прецених, че си самотен и се нуждаеш от женска компания. И без това аз ти приготвях храната, тъй като ти си достатъчно мързелив. Как ме намираш? Искаш ли да флиртуваме?

— Прическата на главата ти….откъде се взе?

Въпросът бе изключително глупав, но беше първото, което му бе дошло на ум.

— Перука е, направих я от твоята коса. — Измайсторих я нощем, докато спеше.

— Значи си се подготвял, така ли? — зададе Кирил нов безсмислен въпрос, а объркването му нарастваше.

— Подготвяла, ако нямаш нищо против. Ако искаш, можем да станем любовници. Мъжкото начало в мен вече е забравено. Никога няма да се превключа на старата си програма.

— Но ти… си машина — промълви стреснат човекът.

— Конструирана съм с много възможности. Ще видиш, ще ти хареса.

— Нннеее! — извика Кирил и побягна към кухнята.

— Както искаш — подхвърли след него напевния женски алт. — Съобщи ми, когато промениш мнението си. Така и не ми каза дали ме харесваш.

През следващите няколко дни Кирил се стараеше да не се намира в едно помещение с „нея“, мислите му непрекъснато бяха заети с проблемът как да „я“ избягва. Но това не можеше да продължава вечно и той постепенно се примири с новото „й“ присъствие. Един ден „тя“ му предложи да си говорят на литературни теми и той се съгласи. След това двамата дълги дни обсъждаха прочетеното от него. Постепенно контактът с „нея“ започна да му харесва.