Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Флап извади радиото и се обади няколко пъти за в случай, че имаше някой там, горе. Никой не се обади, но това не ги отчая.

На сутринта. Самолетите щяха да се появят тогава. И ако нещастният пират се мотаеше още наоколо, когато слънцето започнеше да се издига, щеше да се отправи към сандъчето на Дейви Джоунс по-бързо отколкото „Аризона“ 41 41 „Аризона“ — един от американските линкори, които японците потопяват при атаката на Пърл Харбър на 7 декември 1941 година — бел. прев. бе легнала на дъното на Пърл Харбър.

Накрая разговорът затихна, умората си казваше думата. И двамата задрямаха, клатени от вълнението.

Джейк се събуди, за да повърне. Балансирането на сала беше сериозна работа, за да навежда глава настрани и той изпразни стомаха си на гърдите. После плисна малко морска вода, за да отмие мръсотията.

Морска болест. Да го начукам на дявола!

Напъните продължиха и като вече нямаше какво повече да повръща.

Флап посрещна философски проблема. На него нищо му нямаше: — И в най-добрите семейства се случва, дори някои кратуни страдат. От това не се умира. Ти си здраво момче.

— Затвори си устата.

— Само почакай да разкажа за това на другите. Морякът Графтън си изповръща червата като дете на ферибота за Стейтън 42 42 Остров Стейтън е една от петте общини на Ню Йорк — бел. прев. .

— Би ли...

— Ще става по-лошо. Ще видиш. Ще си мислиш, че ще умреш. Не можеш да си представиш какво те чака.

Конвулсиите бяха намалели, когато Джейк почувства първото подпиране, просто необичайно поклащане на сала. За малко да не му обърне внимание.

Моментално забрави за морската болест. Вадеше пистолета, когато Флап каза:

— Ъъъ, мисля, че ме побутна акула.

Джейк вече се оглеждаше. Очите му бяха свикнали с лунната светлина. Видя как една перка се показа на повърхността за две секунди и после изчезна.

— Акула — каза той. — Видях една!

— Д’еба мама му! Видя ли какво направи? Само ги извика с това плачене за акули.

Още едно подпиране, този път по-агресивно. На Джейк му се стори, че усеща търкането на грубата кожа в материята на сала. Проклятие, та дори не е необходимо да хапят — ако продължат да се търкат, сигурно направо ще протрият дупката.

Страхът отново го погълна. По вените му потече вледеняващ ужас. Той автоматично прибра лакти и крака в сала, което накара задникът му да потъне по-дълбоко. А между него и острите зъби имаше само тънко гумирано платно.

Опита се да види нещо под водата, там, където се носеха хищниците. Светлината не беше достатъчно. Все едно да гледаш в мастилница.

— Виждаш ли нещо?

— Ако изкрещя — каза Флап, — да знаеш, че са ме хрускали.

— Задник. Шибано, тъпо, перверзно, кратунесто копеле.

— Просто са любопитни.

Ново подпиране. На Джейк му се стори, че видя нещо по-тъмно да минава наблизо.

— Надявай се — промърмори той, — и те са гладни.

Перката се показа на около петдесет фута, малко вдясно от посоката, в която гледаше Джейк. Той свали предпазителя, насочи пистолета, но не виждаше добре мушката. Така или иначе стреля. Блясъкът от изстрела го заслепи.

Гърмежът прозвуча необичайно глухо. Нямаше нищо, което да отрази или концентрира звука. Откатът на оръжието му вдъхна малко сигурност.

Той мигна няколко пъти и погледна към Флап. Държеше в ръката си някакъв особен нож. Не беше като неговия.

— Какъв е този нож?

— За хвърляне, да нанижеш някого.

— Ами ако искаш да отрежеш нещо?

— Имам още един.

— Да не си точилар?

— Я по-добре гледай за акулите. И внимавай да не уцелиш мен или саловете. Ако те докопат, салът ти може да ми свърши работа.

— Може би харесват месо от черен. Може ли да ти взема касетофона?

— Съкафезникът ми избира пръв.

Седяха и се взираха във водата. От време на време получаваха по някое побутване от акулите, но иначе агресивността им не се увеличаваше.

Може би щяха да отърват кожите. И все пак...

Перката се показа на десет фута от Джейк, точно вдясно. Той завъртя пистолета и натисна спусъка едновременно. Водата кипна.

Успя да види бясното мятане на опашката, преди пръските да ги засипят. Саловете се разклатиха застрашително.

След секунди всичко свърши. Акулата изчезна.

— Дали беше само тази? — попита Флап и гласът му за пръв път прозвуча напрегнато.

— Ще видим.

От страха не бе останала и следа. Все още във вените му течеше достатъчно адреналин за цял маратон и сърцето му думкаше като барабан, но за пръв път се почувства готов за всичко.