Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Това всичко обаче не се случи.

Ако имаше още акули, то те се държаха на почтено разстояние от сала. След малко Флап отново се обади по радиото си. Този път му отговориха. Беше екипажът на един от Хокаите на „Колумбия“, някъде високо над тях, на топло и удобно.

Флап им разказа за пиратите, как са ги уцелили, как са се опитвали да се задържат във въздуха само с аварийната хидравлика и как накрая са катапултирали.

— Всичко е наред. Няма ранени, в саловете сме, вързани заедно. — Тук вече и Джейк успя да си включи станцията и чу спокоен глас да казва:

— На изгрев-слънце ще вдигнем самолети да ви намерят. Момчета, обаждайте се всеки петнайсет минути след като слънцето изгрее.

— Разбрано. И да има горещо кафе.

Джейк се обади:

— Предайте на командването да въоръжат самолетите. Ако някой стреля по тях, трябва да могат да се отбраняват.

— Ще предам. Изчакайте да се обадя по другото радио.

Чакаха със станциите в ръка. След известно време отново ги потърсиха:

— 508 Алфа 43 43 „508 Алфа“ — при радиообмена с „Алфа“ се обозначава пилотът, а с „Браво“ — навигаторът , сигурен ли си, че са стреляли по вас? Не може ли отказът в хидросистемата да е съвпаднал, по случайност, с прелитането?

Джейк се вбеси.

— Не ми е за пръв път — изрева той в радиото. — По мен са стреляли достатъчно. От време на време ме улучваха. Кажи на тези тъпи копелета на кораба, че ни свалиха.

— Разбрано. Дръжте се, момчета. Ще се чуем отново петнайсет минути след изгрева.

Ядът го топли само пет минути. После просто му стана студено и почувства умората. Седяха с Флап в саловете и трепереха. По някое време жаждата започна да ги мъчи и Флап извади своите бутилки с вода. Подаде едната на Джейк. Той я пресуши моментално. Беше го страх да не я разлее.

Накрая, независимо от условията, сънят надделя и те се унесоха. Мислите на Джейк се понесоха с шеметна скорост. Говореха му лица от миналото — Кали, родителите, Тайгър Коул, Моргьн Макфърсън, — но той не можеше да разбере нищо. Точно когато сънуваше, че ще успее да разбере смисъла на думите им, лицата изчезваха и той се стряскаше в просъница — мокър, треперещ и нещастен.

Времето беше спряло. Минутите бяха часове. Изкушението да потърси Черен орел бе нетърпимо. Два пъти вади радиото. Но всеки път го прибираше обратно, без да го включва. Трябваше да пести батериите за сутринта. Глупаво бе да ги прахосва.

Вълнението се увеличи и това окончателно ги разсъни. Вятърът се усилваше. На върха на всяка вълна саловете се накланяха застрашително, принуждавайки двамата да се държат здраво, за да не се обърнат. Всеки провери въжето, с което бе вързан за своя сал.

Тази борба с вълните продължаваше безкрай. По едно време Флап се обади:

— Не трябваше да наричаш началството „тъпи копелета“.

— Знам.

— Някой ще ти скъса задника за тая работа, като се върнем.

— Поне има за какво да си мисля.

Малко по малко небето започна да просветлява. Изгревът.

Вятърът се усилваше и вече почна да вдига пръски от върховете на вълните. Джейк изтегли шлема си, беше паднал от сала през нощта, изсипа водата и си го сложи. Спусна визьора, за да не влизат солените пръски в очите му. Имаше полза от това. Стана му по-топло на главата. Трябваше да си го сложи за през нощта!

— Шлемът — извика той на Флап, който държеше своя под краката си.

Облаците бяха започнали да порозовяват, когато видяха кораба. Беше с нос срещу тях. Малък, с един комин, напираше като куче след кокал.

Джейк го посочи.

— Д’еба тоя шибан късмет! — каза Флап Ле Бо. Беше пиратският катер.

— Видяха ни — извика Флап, за да се чува на вятъра. — Завиха към нас.

— По-добре да хвърлим станциите и оръжието — каза му Джейк. Извади „Колта“ от кобура и го пусна във водата. В един вътрешен джоб на жилетката, който сам бе пришил, имаше и револвер „Смит & Уесън“, калибър 38, зареден с пет сигнални ракети. Хвърли и него.

Радиостанцията — за момент я задържа в ръката си, докато наблюдаваше как вълната под носа на катера намалява. Спираха.

Копе...

С ножа преряза въжето, с което беше вързана, потопи я във водата и я пусна. Ножът — и него. Ако копелетата решат да го кълцат, ще трябва да ползват собствени инструменти.

Малкият съд спря от наветрената страна на саловете, на петнайсетина фута. Корпусът му направи заслон от вятъра. Беше отлична маневра, но на Джейк и Флап не им беше до комплименти. От борда към тях гледаха осем мургави лица. Приличаха на малайци. В ръцете си държаха автомати.