Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк седна до стената и започна да си събува обувките. Свали чорапите си и ги изстиска, след което пак ги сложи. — Сигурно ще ни застрелят след малко.

— Сигурно — съгласи се Флап. И той седна. — Задникът му със задник не знае дали ще му потрябваме. Добре си е направил сметката.

Бас държа, че ще успее да стигне някое пристанище, преди да го доближат американски кораби. И на него му е ясно това. Но ще ни остави живи за всеки случай.

— Какво според теб са направили с кораба?

— Залагам, че са го потопили. Сигурно разтоварваха нещо ценно, когато се появихме.

— А екипажа? — Флап сви рамене.

— Тогава защо стреляха по нас?

— Предполагам, че някой се е панирал. Стават такива работи, особено в организации с лоша дисциплина и подготовка.

— Този капитан ми направи впечатление на човек, наясно с дисциплината.

— Не мисля така. Той е водачът, защото е плавал в търговския флот, познава корабите, изкарва добри пари за всички и още не са го хващали. Но ако почне да разстрелва собствените си хора, никой няма да тръгне с него. Поне аз така мисля.

— Значи според теб това е един вид местната прехрана?

— Ти не мислиш ли същото?

— Не знам.

— Ами виж. Тук сме на южния бряг на Суматра, едно от най-пустеещите места на Земята. Тия острови са далеч от всякакви морски пътища, повечето от които минават през Сундския или Малакския проток. Здравеняците от местното село излизат в открито море и се насочват към оживените трасета, качват се на някой кораб — през нощта, когато всички, освен един-двама на мостика спят, — докарват го тук и го ограбват. Избиват всички на кораба и го потапят. Ценните стоки от товара, които не могат да бъдат проследени, вероятно се появяват по базарите в Сингапур, Рангун, дори Момбаса. Корабът никога не пристига по предназначение и никой не знае какво е станало с него. Правят това веднъж в годината или веднъж на две години. Добър бизнес, ако не се натрапват и не привличат вниманието на застрахователите.

— Но някой успява да пусне сигнал за бедствие за петнайсет секунди и ние идваме да видим какво става.

— Да видим и да снимаме. Сигурно са решили, че няма останал жив на борда и от радиограмата са им писнали ушичките. Трябвало е да разбият радиото, но не са го направили. Грешка след грешка. Вместо да изчакат нощта, те решават да прехвърлят плячката през деня. Ние се появяваме. И двамата с теб знаем, че всеки специалист рано или късно ще разпознае кораба от снимките. И капитанът знае това. Затова стреля, когато му дадохме златната възможност. Бас държа, че лично той е бил зад оръдието.

— Днес пак ще го снимат.

— Но жертвата няма да бъде до него. В момента сме просто един малък кораб, тръгнал за някъде сред необятния океан.

Джейк само изсумтя. След малко каза:

— Не е точно така.

— Защо?

— Този кораб беше много стар. Приличаше ми на „либърти“. Осем-десет хиляди тона, не повече. Защо не са спрели някой голям контейнеровоз? Нали скъпата електроника се пренася вече само в запечатани контейнери.

— Интересно. — Флап седна и свали обувките и чорапите си. След малко каза: — Копелетата поне можеха да ни дадат вода. Наистина съм жаден.

Вече си беше сложил обувките, когато продължи:

— Видя ли ръцете на капитана. Има мазоли по ръбовете на дланите си. Гаднярът сигурно е каратист. И то добър. Само да беше мигнал, когато те удари, щеше да те пречука.

— Това ти ли ми го казваш?

— Добре се справи. Дръж се кротко и смирено, не им давай основание да си мислят, че може да предприемем нещо.

— Бъди сигурен, с каратисти не се занимавам.

Флап изсумтя.

— С тях е най-лесно. Прекалена самоувереност.

Джейк не удостои с отговор този коментар. Извади цигарите си от джоба на ръкава и внимателно ги измъкна една по една от пакета, стараейки се да не къса мократа хартия. Сложи ги да се сушат. После се обърна на една страна и опита да се опъне. Нямаше достатъчно място. Поне задникът му беше на сухо.

Куршум в главата или гърдите не беше най-добрата перспектива. Прекара толкова месеци в кроене на планове за бъдещето, а сега май се оказва, че няма да има бъдеще. Колко непонятен е животът. Сега искаше само вода, храна и цигара. Ако ги получеше, щеше да пожелае гореща вана и сухи дрехи. После койка. Желанията щяха да се множат и рано или късно, забил поглед в преградата отсреща, щеше да стигне до незначителните работи като какъв ли филм ще прожектират тази вечер в стаята за инструктаж. А сблъсъкът със смъртта щеше да остане заключен някъде по таванските дупки на паметта му.