Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

— Какви ги приказваш?

Месестите му устни се разкривиха в гнусна усмивка и безмълвно оформиха три думи. В първия миг не го разбрах и той повтори, после потрети:

— Аз бях провокаторът.

Наведох глава, опитвайки се да се овладея.

— Майната ти, Хилгър! Ти нямаше достъп! Бил е някой от виетконгците.

— Така ли мислиш? — Приближи лице до моето, така че хората му да не го чуят, и изрече: — Помниш ли Ку Лай?

Камбоджанското село. Усетих как в стомаха ми се надига вълна и това нямаше нищо общо с последиците от електрошока.

— Какво за Ку Лай? — попитах.

— Помниш ли: „Отстранете ги“? Помниш ли: „Синко, ако ти кажа кой съм, ще напълниш гащите“? Ти се беше заинатил, Джон. Трябваше да използвам три гласа, докато те убедя.

Овладей се, Джон! Мисли как да си решиш проблема. Как ще се измъкнеш оттук.

— Защо? — попитах.

— Имах един осведомител, който можеше да ми бъде много полезен. Исках да му покажа какво съм способен да направя за него. Някой от селото му беше дал назаем много пари и му досаждаше. Исках да му покажа как решавам проблеми като този.

— И реши да изколиш цяло село, за да спечелиш доверието му?

— Трябваше. Знаеш ли, всички вие толкова си приличате! — Хилгър се засмя на собствената си безвкусна шега.

— Глупости! Защо просто не му даде пари да си върне заема?

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Стига, Рейн, ония мижитурки горе се интересуваха далеч повече от похарчените пари, отколкото от изстреляните патрони. Че няколко селяни били застреляни? Голяма работа, още някой и друг виетнамец в статистиката! Така беше много по-лесно, отколкото цялата бюрокрация около искането, попълването на формуляри и глупости от този род.

За пръв път у мен започна да се прокрадва отчаянието. Осъзнах с кристална яснота, че след няколко минути ще съм мъртъв и Хилгър отново ще е победител, както винаги досега. И не смъртта ме плашеше — мисълта, че не съм успял да го спра в мига, в който съм започнал да осъзнавам към какво ме е тласнал, беше непоносима.

— Не ти вярвам — казах, за да печеля време. — Какво ти дадоха, та да се решиш на такова нещо? Като гледам, и след трийсет и пет години си същата мижитурка на държавна служба, в същия евтин костюм.

Той ме изгледа със съжаление.

— Винаги си бил толкова ограничен, Джон! Така върви светът, а ти не можеш да го разбереш. Разменяш информация срещу информация, това е цялата игра. Имах човек, който ми даваше сведения за виетконгската армия и с тяхна помощ успяхме да нарушим доставките на Хо Ши Мин. А вие с вашите мисии, макар и да не причинявахте особена вреда, бяхте трън в окото на виетконгците. Правехте ги за посмешище и те бяха готови да платят много — под формата на информация, разбира се. Така че аз им пробутвах фъшкии, а те ми плащаха в злато.

Знаех, че казва истината. Нямаше какво да възразя.

— А, и още нещо, преди да наредя на тези хора да те изведат, да те застрелят в тила и да те хвърлят на дъното на залива — продължи той. — Знам всичко за Лудия Джейк. Аз уредих да пратят теб, за да се отърва от него.

Гърлото ми се сви. Не можех да изрека и дума. Чувствах се като изнасилен.

— Вярно, чист късмет си беше, че проблемът с неговата малка армия стигна до ушите ми. Но аз познавах човека, който можеше да свърши работата — неговия приятел от училище Джон Рейн. Никой друг не би могъл да се добере до него.

Това беше краят. Щях да умра. Обзе ме някакво свръхестествено спокойствие.

— После се постарах това да се разчуе. Трябваше да е тайна, но аз направих всичко възможно хората да научат. „Между нас да си остане“ — не ти ли харесва тази фраза? Със същия успех можеш да го публикуваш във вестниците. Страхотно е!

Не казах нищо.

— Какво, езика ли си глътна, Рейн? — Хилгър се изправи и се обърна към двамата мъже на вратата. — Не го убивайте тук, прекалено близо е до военноморската база. Военните може да го идентифицират по зъбите, а не искам някой да направи връзка между него и правителството на САЩ, тоест мен. Отведете го някъде другаде и му вижте сметката.

Единият от мъжете му отвори вратата и той си тръгна.

Чух отваряне и затваряне на врати, после шум от две потеглящи коли. Значи едната кола беше останала, но нямах представа дали отвън има още някой.

Някъде дълбоко в мен започна да се надига непреодолимото желание да се боря докрай, да не се предавам.

— От тия белезници ми отекоха ръцете — казах и бавно се изправих. — Не може ли да се направи нещо?

Единият се изсмя.