Борис Акунин: Декоратор (Специални поръчения — 2)

4 април, Велики вторник, сутринта

Ераст Петрович Фандорин, чиновник 6-и клас за специални поръчения към московския генерал-губернатор, кавалер на руски и чуждестранни ордени, щеше да си изповръща червата.

Нежното му лице с прозрачна синкавобледа кожа болезнено се кривеше, едната си ръка с бяла ръкавица той притискаше до гърдите, с другата правеше отсечени движения — неубедителна жестикулация, с която Ераст Петрович искаше да успокои помощника си: глупости, няма нищо, сега ще ми мине. Но продължителните и мъчителни спазми подсказваха, че изобщо не са глупости.

Помощникът му, губернският секретар Анисий Питиримович Тюлпанов, кльощав невзрачен младеж на 23 години, досега не беше виждал шефа в такова жалко състояние. Тюлпанов, на вид съвсем прежълтял, се беше преборил с гаденето и това го изпълни с тайна гордост. Впрочем недостойното чувство мигом се изпари и затова не заслужаваше внимание, ала неочакваната чувствителност на обожавания шеф, винаги толкова хладнокръвен и неподатлив на сантиментите, истински го разтревожи.

— В-вървете… — с кисел вид смотолеви Ераст Петрович и обърса с ръкавицата лилавите си устни. Обичайното му леко заекване, резултат от някогашна травма, се беше усилило от нервния потрес. — Т-там вървете… Да направят п-протокол, п-подробен… Фотографски снимки от всички страни. И да не съсипят следите…

Пак се преви одве, но сега ръката му не трепна и той закова пръст към изметнатата врата на барачката, от която колежкият съветник преди минути беше излязъл блед и с разтреперани крака.

Анисий нямаше никакво желание да влезе пак в сивкавия здрач, където смърдеше на кръв и вътрешности. Но работата си е работа.

Той пое дълбоко влажния априлски въздух (дано не му призлее), прекръсти се и все едно се гмурна в блато.

В барачката, използвана за складиране на дърва, а сега почти празна поради наближаващия край на студовете, се беше натъпкал доста народ: следовател, агенти от криминалната полиция, началникът на полицейския участък, кварталният надзирател, съдебен лекар, фотограф, стражари и чистачът Климук, който беше открил мястото на чудовищното злодеяние — сутринта влязъл за цепеници, видял, разкрещял се, както му е ред, и търтил да вика полицията.

Вътре бяха запалени две газени лампи, по ниския таван се люшкаха тромави сенки. Беше тихо, само в ъгъла хлипаше като дете и подсмърчаше младичък стражар.

— Такаа, какво имаме тук? — с любопитство измърка съдебномедицинският експерт Егор Вилемович Захаров и ръката му в гумена ръкавица вдигна от пода нещо мораво и слизесто. — Да не е далачето? Да, то е, миличкото. Чудничко. В пликчето, в пликчето. Сега матката, левият бъбрек — и става пълен комплект, без да броим разните му дреболии… Какво е това под крака ви, мосю Тюлпанов? Да не е сляпото черво?

Анисий погледна надолу, ужасен се дръпна и насмалко да се спъне в проснатото тяло на Степанида Ивановна Андреичкина, неомъжена, 39-годишна. Тези сведения, а и дефиницията на занаята й бяха посочени в жълтата й карта на проститутка, грижовно положена на разпрания й гръден кош. Друго нищо грижовно нямаше в посмъртния вид на неомъжената Андреичкина.

Лицето й, очевидно не кой знае колко прекрасно и приживе, сега изглеждаше кошмарно: посиняло, на петна от спечена пудра, очите изцъклени, устата зинала в безмълвен вопъл. Надолу беше още по-страшна. Някой беше нацепил клетото тяло на пачаврата нашир и надлъж, беше извадил всички вътрешности и ги беше подредил на земята в странна картина. Впрочем Егор Вилемович вече бе прибрал почти цялото изложение в номерирани пликове. Останаха само черното петно от плисналата кръв и парцалите от срязана ли, разкъсана ли рокля.

Леонтий Андреевич Ижицин, следовател по тежките престъпления към окръжния прокурор, клекна редом с доктора и делово попита:

— Следи от съвкупление?

— После ще ви представя случая, пиленце. Ще направя отчетеца и всичко ще изложа в него. Тук, нали виждате, е мрак египетски и плач чутовен.

Като всеки чужденец, овладял до съвършенство местния език, Егор Вилемович обичаше да вмъква в речта си разни засукани изрази. Макар и със съвсем обичайно презиме, експертът беше от британски произход. Баща му, и той лекар, дошъл в Русия по времето на покойния цар, установил се, а трудното си за произнасяне фамилно име Закарайъс приспособил към тукашните условия — така им разказа самият Егор Вилемович по пътя за насам в кабриолета. То му и личеше, че не е свой човек русин: длъгнест, кокалест, пясъчна коса, голяма уста с почти невидими устни — подвижна, непрестанно премята наляво и надясно боклучава луличка от морска пяна.