Борис Акунин: Декоратор (Специални поръчения — 2)

Следователят Ижицин с демонстративен интерес, нарочно пресилен, гледаше как експертът върти в похватните си пръсти поредния къс разпарчетосана плът и саркастично попита:

— Началникът ви още ли диша чист въздух, господин Тюлпанов? Казах аз, че идеално щяхме да се оправим и без губернаторски надзор. Не е за деликатни очи тази гледка, а нашего брата на всичко сме обръгнали.

Ясно — недоволен е Леонтий Андреевич, ревнува. И как не — лично Фандорин му пратили да надзирава разследването. Кой следовател ще преглътне такова нещо?

— Какво си се разциврил, Линков, като госпойца! — изръмжа Ижицин към хлипащия полицай. — Претръпвай. Ти не си „за специални поръчения“, има да се нагледаш на какво ли още не.

— Да не дава Господ човек на туй да претръпне — измърмори под нос старшият стражар Приблудко, врял и кипял ветеран, познайник на Анисий от един случай преди две години.

Но и с Леонтий Андреевич не се сблъскваше за първи път. Неприятен господин — нервозен, постоянно се подсмива, а очите му жилят. Издокаран, яката му като алабастър, маншетите още по-бели, пък току перне с нокът невидима прашинка от рамото си. Честолюбец, голяма кариера гони. Само че лани по Богоявление нещо замота разследването, свързано със завещанието на търговеца Ситников. Случаят беше нашумял, отчасти дори засягаше интересите на високопоставени лица, затова не търпеше протакане, та негово сиятелство княз Долгорукой помоли Ераст Петрович да подпомогне прокуратурата. А знае се шефът как помага — за един ден разплете цялата работа. Ижицин затуй подскача — усеща, че отново ще изпусне лаврите.

— Това е май — рече следователят. — Значи така. Трупа — в полицейската морга на „Божедомка“. Бараката да се запечата и да се тури жандармерийска охрана. Агентите да разпитат всички жители околовръст, и то подробно. Чули ли са, видели ли са нещо съмнително. Ти, Климук, кога последно влезе за дърва — след десет, така ли? — попита той чистача. — А смъртта е настъпила не по-късно от два през нощта? — обърна се към Захаров. — Значи да се наблегне на интервала от десет и нещо докъм два след полунощ — и пак към Климук: — Ти говорил ли си вече с хора от квартала? Някой нещо да ти е казал?

Чистачът (прошарена брада като метла, рошави вежди, бабунест череп, височина към метър и осемдесет, особен белег — брадавица насред челото, упражняваше словесния портрет Анисий) стоеше и мачкаше бездруго смачканата си донемайкъде фуражка.

— Съвсем не, ваше високоблагородие. Инак нали… Запрях вратата на бараката, та право при господин Приблудко. А от полицейския участък вече ме не пущиха, доде началството не се появи. Тукашните нищо не знаят. То не че, нали — виждат, надошле са копои… господа полицаите са пристигнали. Но за онуй чудо (плахо погледна към трупа) нищо не знаят.

— Това ще го проверим — подсмихна се Ижицин. — Значи агентите — действайте. А вие, господин Захаров, си откарайте съкровищата. И до обед да имам оформено пълното заключение.

— Господа агентите моля д-да останат — чу се отзад тихият глас на Ераст Петрович.

Всички се обърнаха.

Как беше влязъл колежкият съветник, кога? Вратата дори не скръцна. И в полумрака личеше, че е блед и потиснат, но гласът му беше спокоен и говореше както винаги сдържано и любезно, но така, че да ти се отще да възразяваш.

— Господин Ижицин, дори чистачът разбира, че не б-бива да се разгласява събитието — сухо каза той на следователя. — Всъщност затова съм пратен, да осигуря най-строга секретност. Никакво разпитване. Нещо повече, моля и дори задължавам всички присъстващи да пазят абсолютно мълчание за случилото се. На хората в квартала да се обясни, че… проститутка се е обесила, посегнала е на живота си, нищо особено. Ако из Москва плъзнат слухове, всеки от вас ще бъде разследван служебно и който се окаже виновен за разгласяването, ще си понесе суровото наказание. Извинявайте, господа, но т-това са дадените ми инструкции и те имат своите си основания.

Стражарите по знак на доктора понечиха да вземат носилката, оставена до стената, за да вдигнат с нея трупа, но колежкият съветник ги спря с ръка:

— М-момент — и се наведе над убитата. — Какво е това на лицето й?

Ижицин, засегнат от порицанието, сви тесните си рамене:

— Кръв. Наоколо, ако не сте забелязали, кръвта е в изобилие.

— Но не и по лицето й — Ераст Петрович леко тръкна овалното петно с пръст — на бялата ръкавица остана следа. С изключително, както му се стори на Анисий, вълнение колежкият съветник (а за Тюлпанов просто „шефът“) произнесе: — Нито е порязано, нито е ухапано.