Борис Акунин: Декоратор (Специални поръчения — 2)

Отвръщам се погнусен, ала внезапно познатата остра жал ми пронизва сърцето. Нещастнице, докъде си изпаднала! И то жена, шедьовърът на Божието изкуство! Така да се погавриш със себе си, да оскверниш и опошлиш Божия дар, така да унижиш скъпоценната си репродуктивна система!

Ти, естествено, не си виновна. Бездушното, жестоко общество те е оваляло в калта. Но аз ще те очистя и ще те спася. Душата ми просветлява и се възрадва.

Не съм знаел, че тъй ще стане. Нямах намерение да нарушавам постите — иначе пътят ми нямаше да мине край тези жалки коптори, а през зловонните сокаци на Хитровка или Грачовка, обиталище на мерзостта и порока. Но великодушие и щедрост ме изпълват, съвсем леко обжарени от нетърпелив копнеж.

„Сега ще те зарадвам, мила — казвам аз. — Тръгвай с мен.“

Аз съм с мъжки дрехи и вещицата си мисли, че се е намерил клиент за гнилата й стока. Тя дрезгаво се смее, поклаща рамене: „Къде отиваме? Ей, имаш ли пари? Дай да ям поне или по-добре ми купи пиене.“ Горката заблудена овчица.

Повеждам я с мен през тъмния двор към бараките. Припряно дърпам една врата, втора, третата не е заключена.

Щастливката ми дъхти отзад на долнопробна водка, киска се: „Я глей, води ме у сайванто. Я що е загорел.“

Едно движение със скалпела — и отварям за душата й дверите на свободата.

Освобождението не идва без болка, то е като раждането. Онази, която сега обичам от все сърце, се гърчи, ужасно я боли, тя хрипти и ръфа парцала, затъкнат в устата й, а аз я галя по главата и я утешавам: „Кротко.“ Ръцете ми сръчно и чисто си вършат работата. Светлина не ми е нужна, очите ми виждат и в нощта като денем.

Отварям осквернената мръсна обвивка на тялото, душата на възлюбената ми сестра полита нагоре, а аз замирам в благоговение пред съвършенството на божествения механизъм.

Когато с гальовна усмивка вдигам към лицето си горещия къс на сърцето й, то още бие, още трепка като уловена златна рибка, и аз нежно целувам чудесната рибка в отворените устенца на аортата.

Мястото е добре избрано, никой не ми пречи и този път химнът на Красотата е изпят докрай и завършен с целувка по бузата. Спи, сестро, животът ти е бил долен и ужасен, видът ти беше оскърбителен за очите, но благодарение на мен ти стана прекрасна.

Цветето например. Истинската му красота не личи в ливадата или лехата, о не! Розата е царствена в корсажа, карамфилът — на ревера, теменугата — в косата на чаровницата. Триумфът за цветето идва, когато вече е срязано, истинският му живот е неделим от смъртта. Същото е с човешкото тяло. Докато живее, то не може да разкрие цялото великолепие на възхитителния си строеж. Аз помагам на тялото да се възцари. Аз съм градинар.

Впрочем не, градинарят накрая само срязва цветята, а аз създавам от телесните органи опияняващо прекрасно пано, величествена декорация. В Англия идва на мода небивала досега професия — decorator, специалист по украсяване на дома, витрините, празничните улици.

Не съм градинар, аз съм decorator.

4 април, Велики вторник, по пладне

На извънредното съвещание при московския генерал-губернатор Владимир Андреевич Долгорукой присъстваха:

главният началник на полицията Юровски, генерал-майор от свитата на негово императорско величество;

прокурорът на Московската съдебна палата камерхер Козлятников, действителен статски съветник;

началникът на криминалната полиция статски съветник Ейхман;

чиновникът за специални поръчения на генерал-губернатора колежки съветник Фандорин;

следователят по тежките престъпления към прокурора на Московската съдебна палата Ижицин, придворен съветник.

— Какво време, какво мерзко време — с тези думи Владимир Андреевич откри тайното заседание. — Това е свинщина, господа. Мрачно, ветровито, локви, кал, а най-лошото е, че река Москва е придошла повече от обичайното. Ходих в Замоскворечие — кошмар и ужас. Водата се е покачила със седем метра. Заляла е всичко чак до „Пятницка“. И на левия бряг е трагедия. По „Неглинная“ не може да се мине. Ох, трагедия, господа. Ще се посрами Долгорукой на стари години!

Всички присъстващи угрижено завъздишаха, само на лицето на следователя се изписа леко изумление и князът, невероятно наблюдателен, реши да обясни:

— Виждам, млади господине… ъъ… Глаголев ли бяхте? Не, Букин…

— Ижицин, ваше високопревъзходителство — подсказа прокурорът, но недостатъчно високо — близо седемдесет и девет годишният московски вицекрал (и така наричаха всемогъщия Владимир Андреевич) беше доста глух.