Бари Айслър: Рейн-Сан: Заложник на съдбата

Не бях убивал близо четири години. Но всичко хубаво все някога свършва. Радвах се, че отново живея в Токио. Лицето на града се беше променило, то постоянно се мени, и голямото земетресение и цунамито продължаваха да напомнят за себе си с приглушените светлинни реклами и по-слабите климатици, както и с новата атмосфера, балансираща между тревогата и решимостта, но изконната, същностната енергия на Токио си оставаше неизменна. Да, по време на моето странстване из по-безопасни земи за съжаление се бяха нароили множество нови „Старбъкс“ и „Дийн & Делука“, наред с безбройните им имитации, но това ново нашествие не оказваше никакво влияние на тихите убежища, които единствено имаха значение за мен. Пак можеше да се слуша джаз в „Боди & Соул“ в Минами Аояма, където никоя маса не е прекалено далеч от сцената, за да изразиш благодарността си към изпълнителите след програмата, пак поднасяха кафе в „Кафе де л’Амбре“ в Гинза, където близо стогодишният собственик Секигучи-сенсей, от шест десетилетия насам всеки ден сам пече кафените зърна, пак имаше уиски в „Кембълтаун Лох“ в Юракучо, където, стига да си осигуриш едно от осемте места в тайното му подземно заведение, собственикът барман Накамура-сан ще ти препоръча някоя от редките си бутилки и ще ти помогне да се разтопиш и за кратко да напуснеш света, който си дошъл да забравиш при него.

Понякога спях неспокойно, макар да си напомнях, че вече никой не ме търси. Знаех обаче, че ако все пак ме издирват, ще започнат от място, където съм бил редовен клиент. Ала освен ако не разполагаха с неограничени човешки ресурси, не можеха да наблюдават любимите ми барове, кафенета и джаз клубове. Първо, защото в Токио имаше прекалено много такива заведения, и второ, посещенията ми в тях бяха непредвидими. Може да чакаш месеци, дори цяла вечност, и въпреки че наблюдателните постове са по-стабилни от оазисите, навестявани от токийските нощни птици, все някога ще започнеш да изпъкваш, особено ако си чужденец. А през това време поръчителят ще започне да губи търпение.

Което правеше „Кодокан“ изключително уязвимо място. Бях тренирал там джудо близо двайсет и пет години преди могъщи врагове да ме принудят да избягам от града, врагове, които по един или друг начин бях успял да надживея. Тренировките в „Кодокан“ бяха единственото, което можеше да се нарече „обичай“ — повтарящо се действие, чрез което да установят координатите ми във времето и пространството. Можех да използвам завръщането си към него като начин да се успокоя, че наистина всичките ми врагове са мъртви. Или пък да кажа: „елате де, покажете се, където и да сте“.

Рандори , свободната тренировка, се провеждаше в дайдоджо , модерно двуетажно помещение с четири свързани помежду си състезателни зони, които могат да се наблюдават от пейките на мецанина. Всяка вечер не по-малко от двеста джудисти в традиционните бели джудоги , мъже и жени, японци и чужденци, късо подстригани студенти и прошарени ветерани, отиват в залата и грамадното пространство се изпълва с викове на атакуващи и пъшкане на защитаващи се, със сериозни обсъждания на тактики и техники на взаимно непонятни езици, сблъсък на тела с татамите и чинелно пляскане с длани, сигнализиращо за падане