Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Още в началото на десетилетията, откакто съм в този занаят, научих един урок: сред най-важните качества, отличаващи трудната мишена от всички други, е самообладанието. Да, трябва да можеш да разсъждаваш като противника, което ти позволява да предусещаш засадите. Да, трябва да можеш да предприемаш незабавни решителни действия, в случай че — опа! — способността да предусещаш засадите ти изневери. Да, емоциите са слабост. Но в основата на всичко това е самообладанието. Защото ако не ти, някой друг се владее, най-вероятно враг, а в моя занаят врагът не се стреми към повишението, за което се бориш ти, не ти завижда за ъгловия кабинет, не иска да те победи на тенис или голф, нито да се изфука с по-готина кола. В моя занаят врагът е решен да ти отнеме живота и сигурно разполага със средствата да го постигне.

Само че има и друг урок, който научих по-бавно и който в крайна сметка е още по-важен. Трябва да живееш с онова, което си направил. Не със самите убийства. Ако не си способен да ги извършваш, изобщо няма да се захванеш с този занаят. Просто няма да можеш. Не, говоря за последиците от убийствата — за твоята съвест, за отношенията ти с хората, за бъдещето ти, за самия ги живот. Ако отначало знаеш онова, което разбираш накрая, ще взимаш ли същите решения, ще поемаш ли същите рискове, ще правиш ли същите жертви? Не. Никой няма да го направи. Не можеш да оцениш тежестта на това бреме, преди да го поемеш. Не можеш да проумееш истинския му смисъл.

Ала през 1972-ра в Токио аз си нямах и представа за всичко това. Действах инстинктивно, използвах младежките си рефлекси. Истинските умения на трудната мишена дойдоха по-късно. И тяхното придобиване едва не ми струва живота.

По онова време бях „инкасатор“ в ЦРУ и участвах в програма за даване на подкупи, разкрита през 1975-а. Напишете в Гугъл „скандал с подкупи в Локхийд“ и ще научите всичко за случая. Е, не чак всичко . Щеше да се разчуе много повече, ако сред „чистачите“ не бях аз. Не забравяйте, че властите винаги ви представят историята без онези неща, които са успели да скрият. Или без онези хора.

Ръководеше ме агент Шон Макгроу, опак ветеран от Корейската война и стар специалист по Източна Азия. „Християни в действие“ подкупвали японски политици, каза ми един познат от армията, когато ми даде номера на Макгроу, и им трябвал човек с азиатски черти и владеене на местните езици, който да пренася парите. Тъкмо се бях прибрал в Щатите от Виетнам — бях се уволнил, след като изпаднах в немилост, причините, за която проумях чак след години. Майка ми, американската половинка от родителското ми тяло, току-що беше починала. Нямах братя и сестри и чувствах Америка като своя родина още по-малко, отколкото когато майка ми ме заведе там на осем годинки, след като убиха баща ми по време на уличните бунтове, разтърсили Токио през лятото на 1960-а. Не чувствах като родина и Япония, но нима имах други перспективи? Не знам дали е съдба, случайност или просто лош късмет, обаче пътят ми към секретния свят следваше посоката на най-малко съпротивление.

Технологията на работата ми беше съвсем проста. Средно веднъж седмично взимах от Макгроу евтина чанта за носене през рамо. Понякога това ставаше в метрото, друг път докато се хранехме прави на някоя тачигуи, улична лавка, или пък в обществена тоалетна — символиката на последното място не убягваше даже на младеж като мен. След това разменях пълната чанта, която носех, с празна, носена от човека на другата страна, Миямото, дебел и нелепо приказлив японец на средна възраст, който обичаше вратовръзки на цветя, невероятно широки и крещящо пъстри дори по трагичната мода на онова време. Две междинни звена, които осигуряваха добра защита за работодателите. Отначало изобщо не бях сигурен кои са тези работодатели. Изпитвах известно любопитство — в края на краищата едва бях навършил двайсет и още не разбирах, че изразът „знанието е сила“ означава „знанието може да е опасно“, — но нямаше как да науча. Бях надзъртал в чантата достатъчно често, за да знам, че в нея всеки път има петдесет хиляди долара в брой. Изборът на валута обаче не ми подсказваше нищо за източника на парите, нито за тяхното местоназначение. Йената беше смехотворно слаба, еврото едва беше заченато в Брюксел и до раждането му оставаше още много време. И въпреки че Никсън наскоро беше премахнал златния стандарт, зелените банкноти продължаваха да са световната резервна валута, приемана без въпроси от Ню Йорк до Рияд и Тимбукту.