Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Върнах се сред тълпите на Амейоко и повървях няколко минути, като дискретно се озъртах назад, после се качих на железницата от станция „Окачимачи“. Сърцето ми туптеше бясно, ръцете ми трепереха и ми се струваше, че изглеждам виновен. Ала като че ли не направих особено впечатление на никой от пътниците, главно униформени ученици и неколцина потни пенсионери по ризи.

Слязох на станция „Токио“. Изобщо не ми хрумна, че някой може да ме следи, и имах късмет, че наистина не ме следяха — просто исках да се отдалеча от мястото на инцидента. И чак тогава се замислих.

Сериозно ли се бях издънил? Не бях сигурен. Разбирах, че не съм се справил добре със ситуацията. Бях на работа и не можех да си позволя да поемам рискове с цивилни или да се поддавам на глупави импулси. Вече бях направил размяната, да, обаче все още участвах в нещо секретно и трябваше да спазвам дисциплината, която вървеше с това. Не можех да проявявам дискретност само когато „има смисъл“. Трябваше да помня, трябваше да знам, че винаги има смисъл.

Е, полезен урок. Но какво ми беше струвало да го науча? Може би… не чак толкова много. С малко късмет онзи, когото бях повалил със суплекса, щеше да се оправи. И даже да го бях убил — а от изпращяването при удара на черепа му в паважа знаех, че може и да съм го убил, — едва ли някой щеше да го свърже с мен. Всичко това беше просто случайна среща на случайно място. Дори полицията да разследваше смъртта на някакъв уличен гангстер, което не ми се струваше вероятно, свидетелите нямаше да са от голяма полза. Разполагаха само с една моя вещ, чантата, и тя трябваше да е анонимна, от най-често срещания модел, който бяха успели да намерят в Управлението. Върху нея можеше да са останали пръстовите ми отпечатъци. Обаче гангстерът, който бе избягал с нея, едва ли щеше да я предаде на ченгетата. Най-вероятно вече я беше изхвърлил. И даже да я предадеше и да успееха да свалят отпечатък, щяха ли да го свържат с мен? Не. Нямаше. Всичко щеше да е наред.

И все пак… чантата. Нещо ме глождеше. И тогава ми светна.

Имаше три чанти, всичките еднакви. Аз взимах пълна чанта от Макгроу и му давах празна. След това повтарях обратната процедура с Миямото. Някой винаги получаваше празна чанта в замяна на пълна. Ето защо при следващата си среща с агента трябваше да имам чанта.

Добре. Не беше чак толкова голяма работа. Можех просто да кажа на Макгроу, че съм изгубил празната чанта.

Не, нямаше да се получи. Щом бях проявил небрежността да изгубя празната чанта, можех да изгубя и пълна. Не исках да изглежда, че съм се издънил, въпреки че — или по-точно, защото — в онзи момент това ми се струваше точно така. Работата ми харесваше и парите ми трябваха. Какво друго можех да правя? По онова време нямаше пазар за ветерани от спецчастите. Съвсем наскоро се бях уволнил от армията и знаех, че над главата ми е надвиснал някакъв тъмен облак. Бях извадил късмет с тази сладка работа и не исках да рискувам да я изгубя.

Добре де, можех просто да купя нова чанта. Никой нямаше да забележи разликата.

Изведнъж осъзнах, че не си спомням точно как изглежда чантата. Беше черна, от естествена кожа… или пък от изкуствена? Не я бях разглеждал внимателно. Широка около пет сантиметра, с цип отгоре… месингов цип. Или поне имаше цвят на месинг.

Мамка му! Тръгнах обратно към станцията и проверих в няколко магазина. Имаше много модели като онзи, който използвахме за размяната, ала не видях чанта, за която да съм сигурен, че е същата.

Ядосах се на себе си. В джунглата се бях научил да обръщам маниакално внимание на всичко. На звуци и миризми. На проблясъци и сенки. На счупена вейка, на наклона на китайския камъш. На птичата песен или нейното отсъствие. Всички тези неща означаваха нещо и често тъкмо това значение определяше разликата между живота и смъртта. И трябваше да се научиш да виждаш несъответствията предварително, защото когато безшумният враг се опитва да те убие, обикновено нямаш втори шанс.

Изведнъж осъзнах, че това се отнася със същата сила за града и че допреди малко съм бил прекалено глупав, за да го разбирам. Градовете имат свой ритъм, свои особености, които си имат съответното значение. Трябваше да се науча да им обръщам внимание. Трябваше да се образовам.

Добре де, още един полезен урок. Само че как да се оправя с това положение?

Виждах само две възможности. Можех да купя нова чанта и ако Макгроу забележи някаква разлика, просто да му кажа, че ми я е дал Миямото — и да се надявам, че агентът няма как да установи истината. Даже можех да купя три чанти и да ги подменя една по една, така че всички пак да са еднакви.