Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Бях се научил да не обръщам внимание на подигравките му — или поне да се опитвам да не им обръщам внимание, — като си напомнях, че няма значение дали ме харесва, стига да ми плаща. Съществената част от въпроса му се отнасяше за подутото ми ляво око, полузатворено от един от юмручните удари, които бях получил в Юено. Не съвсем класическо „насинено око“, но нещо подобно. Можех да го обясня с травма при тренировка по джудо, обаче нямаше смисъл да лъжа — бях дошъл, за да му кажа цялата истина. Е, почти цялата.

— Днес ме нападнаха в Юено — започнах аз. — След размяната. Затова ви се обадих.

За пръв път се свързвах с него, за да си уговоря среща. Обикновено ставаше обратното. Използвахме улични телефони и уговорен шифър.

Той ме изгледа намръщено.

— Как те нападнаха?

И аз му разказах. Макгроу ме слушаше внимателно и от време на време питаше за подробности или уточняваше отделни моменти. Сервитьорката донесе бирите, но аз не докоснах моята. Първо исках да приключа с разказа. От търпеливото поведение и точните въпроси на Макгроу разбирах, че добре владее техниките за разпит, и се радвах, че не съм се опитал да го излъжа. Макар да омаловажавах начина, по който бях разгневил онзи чинпира.

Когато свърших, той се извърна за миг; барабанеше с пръсти по масата, сякаш обмисляше нещо. После попита:

— Сигурен ли си, че е било случайно?

— Какво искате да кажете?

— Когато ти предавам чантата, вътре има много пари. Не ме убеждавай, че нито веднъж не си надзърнал.

Най-добре беше нито да потвърждавам, нито да отричам. Така че отговорих:

— Стана след размяната.

Той впери очи в мен и дълго остана така, като че ли се чудеше как може да съм толкова тъп.

— Онези трима гении може да не са знаели, че си извършил размяната. Не забравяй, че чантите са еднакви.

Не се бях сетил за това. Не отговорих.

Макгроу отпи глътка бира.

— Нали проявяваш същата дискретност в размените с Миямото, каквато и аз — в размените с теб? Завиваш зад ъгъла, заставаш до него във влака, спокойно и нехайно, бам, и готово, нали така?

Реших, че тази характеристика достатъчно точно описва държавната работа.

— Да.

— Значи може да са те следили, да са пропуснали дискретната размяна и да са си мислили, че носиш пълната чанта. Нали каза, че третият нападател избягал с нея.

— Избяга, да, обаче… стори ми се, че просто ме дърпа, за да ме откъсне от своя приятел.

— Тогава защо ще бяга с нея?

Затруднявах се да го обясня, но въпреки това опитах.

— При сбиване… човек има склонност да повтаря едни и същи неща. Независимо дали са успешни. Когато докопа нещо, го държи и не се сеща да го пусне. Даже да не му трябва. Струва ми се, че и това беше нещо такова. — Макар че, трябваше да призная, Макгроу спокойно можеше да се окаже прав.

Той бавно кимна. Наблюдаваше ме така, като че ли за него бях прозрачен.

— След размяната направи ли както трябва ПН?

На жаргона на Управлението ПН означаваше „проверка за наблюдение“, маршрут, с който целиш или да разкриеш евентуалния преследвач, или да му се изплъзнеш.

— Разбира се — автоматично потвърдих аз.

Всъщност обаче не бях. Бях направил размяната и все пак не само че после не бях направил нищо, за да се уверя, че не ме следи някой, който може да е наблюдавал Миямото, но и не бях напуснал мястото. Не се бях чупил, въпреки че самата размяна ме правеше уязвим. Не бях взел мерки за сигурност — просто бях решил, че съм приключил работата си и мога да позяпам сергиите в Юено, безгрижен и нехаен като обикновен гражданин. Нямах намерение да призная глупавата си немарливост на Макгроу. Бях си научил урока. Нямаше нужда да му обяснявам как.

Той отпи голяма глътка бира и се оригна.

— Я повтори… какво си казал на онзи тип?

Свих рамене.

— Беше на японски.

— Преведи ми го.

— Нещо от рода на „Ти самият си досадник и трябва да внимаваш къде вървиш“.

Макгроу се засмя.

— Това буквален превод ли е?

И аз отпих глътка бира.

— Общо взето.

— Не ме будалкай, момче. Не те питам какво си казал. Искам да знам какво означава.

Първия път, когато ме нарече „момче“, допуснах грешката да го помоля да не го прави повече. Той може би се обръщаше така към всеки на възраст под, да речем, четирийсет, обаче на мен не ми харесваше. И естествено, Макгроу почна да го прави постоянно. Аз пък почнах да сдържам желанието си да забия юмрук в гърлото му.

— Ами… „Върви на майната си, скапаняк такъв!“ — казах тихо, като си представях, че го казвам на него.