Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Той пак се засмя.

— Нали разбираш, че това „Върви на майната си, скапаняк такъв!“ не може да се нарече опит за успокояване на напрежението?

— Да.

— Тогава защо го направи?

— Просто не се замислих.

— И ще се случи ли пак?

Не ми харесваше да ми говори като на глупаво дете, въпреки че всъщност се бях държал точно така. Обаче тази работа адски ми трябваше. И ако сега избухнех, осъзнах аз, по възможно най-тъпия начин щях да му покажа, че това пак ще се случи или поне, че е много вероятно. А трябваше да му покажа тъкмо обратното.

— Не — отвърнах спокойно. — Това беше глупава грешка, не биваше да я допускам. Няма да се повтори.

Макгроу кимна и отпи глътка бира.

— Виж, не искам да правя голяма работа от тази история. Явно не се е случило нищо сериозно. Все пак да се надяваме, че не си убил онзи тип, или че ако си го убил, полицията няма да проведе задълбочено разследване. Но аз мога да следя всичко това. По-важното е дали мога да ти вярвам. Ти вече имаш известна репутация, нали знаеш?

Едва се сдържах. Първо ми говореше като възрастен, който чете конско на дете, а сега повдигаше тази шибана тема. Отново си напомних, че може би ме подлага на изпитание — че се опитва да ме накара да реагирам или да види дали имам достатъчно самообладание, за да се сдържа.

Надигнах чашата си с умишлена небрежност.

— Знам, че някои хора биха искали да си го мислите, естествено.

Той се усмихна, явно доволен от реакцията ми.

— Така е. Но защо?

Отворих уста и пак я затворих. Нямаше нужда да отговарям на въпросите му — той просто се държеше така, че да ми се струва , че трябва да му отговарям. Сигурно нарочно. Изведнъж изпитах неприятното усещане, че макар да съм се доказал като смъртоносно опасен в бой, в друга обстановка съм пълен наивник. И наивността ми отчасти беше в самонадеяността ми да смятам, че хората, с които си имам работа, не са по-хитри и обиграни от мен. Грешка, която никога не бих допуснал в джунглата.

Затова, вместо да отговоря, му предложих:

— Защо вие не ми обясните?

Този път Макгроу не се усмихна.

— Не ми се прави на скромен. Твоята свръзка от Управлението в спецчастите. Уилям Холцър. Имал си проблем с него и си му разбил носа. Само не ми казвай, че не е вярно — двама офицери са видели всичко и са подали доклад. Не ми казвай и че Холцър е скапаняк и си го е заслужил, макар да съм сигурен, че е така. Не това е важното, както не са важни и онези гангстери, дето си ги пребил, а може даже и да си убил единия.

Писна ми от снизходителното му отношение. Той с кого си мислеше, че разговаря?! Представих си как го сграбчвам за косата, измъквам го от стола и му взимам страха, а можех и да му оставя някоя и друга синина, за да съм сигурен, че ще си научи урока. Само че си наложих да пропъдя тези мисли. Знаех, че ако не го направя, те ще се изпишат на лицето ми.

Той впери очи в мен.

— Е, кое е важното, момче? Защо изобщо водим този разговор?

„Значи все пак е изпитание. Не го приемай лично. Не му позволявай да ти дърпа конците“.

Не беше лесно, ала се справих.

— Важното е да преценявам нещата по-внимателно и да запазвам самообладание. — Замълчах за миг и го погледнах. — Даже когато си имам работа със скапаняци.

Макгроу отметна глава и се засмя.

— Да. Точно това е важното. — Протегна чашата си към мен. Неохотно вдигнах своята. Чукнахме се и отпихме.

Агентът с трясък остави чашата си на масата и избърса устни с ръка.

— Е, хубавото е, че ако се съди по думите ти, явно наистина си се натъкнал на скапаняци. За всеки случай ще следя реакцията на полицията и ще те държа в течение.

Кимнах.

— Благодаря. И… предполагам, че ще ни трябва нова чанта.

Той се изправи и хвърли няколко йени на масата.

— Ще ти дам нова чанта, перко. Само гледай да не изгубиш и нея.

Другата вечер тренирах в „Кодокан“ както обикновено. Бях в добро настроение. Макгроу не ме потърси и аз реших, че сигурно съм в безопасност. Каквото и да се беше случило с онзи, когото бях повалил, колкото и сериозно разследване да водеше полицията, явно не можеха да го свържат с мен.

Тренировките се провеждаха в огромно дайдоджо — четири тепиха, висок таван, пейки за зрители, пространство за над сто рандори едновременно. Нямаше климатик и през лятото в огромната зала вонеше на десетилетия потене и напрягане. Кангейкото — десет последователни дни интензивно трениране през зимата — ставаше рано сутрин, когато дъхът ти излиза на пара и татамито е твърдо като бетон. През лятото пък се тренираше следобед, когато токийският зной достига кулминацията си. Търсенето на трудности като начин за насърчаване на „гаман“ — упоритост, издръжливост, твърдост — е фетиш за японците и това ми харесваше. Смених неколцина партньори, екипът ми — „ги“ — подгизна от пот, залата около мен кънтеше от пъшкане, викове и плясък на тела върху татами.