Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

И изведнъж отново започнах да чувам екота на огромната зала и пред очите ми заплуваха светли петна. Усетих нещо — под мен лежеше човек, който се гърчеше, задушаваше се и се давеше, като че ли всеки момент ще повърне. Въпреки объркването и замайването си успях да задържа тежестта си отгоре му и останах върху него, докато той се извиваше настрани от мен. Вкопчих се в гърба му, обвих крака около неговите и го претърколих така, че и двамата да сме с лице към тавана — печелех време, докато дойда на себе си.

След няколко секунди си спомних къде съм и какво се е случило. Разбрах, че стискането на тестиса му е нанесло по-тежки поражения, отколкото миговете без кислород — на мен. Свинските очички продължаваше да се мята и дави, неспособен да ми попречи да провра дясната си длан под брадичката му и да го сграбча за гърлото. Палецът ми се озова под лявото му ухо, опрян с кокалчето в сънната му артерия. Проврях лявата си ръка под неговата, хванах го за левия ревер и го пъхнах в дясната си длан. Въпреки замаяността си той разбра, че се готвя за окури-ери-джиме, опита се да измъкне главата си и успя да докопа собствения си ревер, за да ми противодейства. Ала закъсня. С лявата си длан го хванах за десния ревер, притеглих го надолу и рязко превъртях дясната си ръка, превръщайки яката му в гилотина. Противникът ми безмълвно се замята наляво и надясно, но нямаше къде да избяга. Извих гръб и опънах яката му толкова силно, че можех да го обезглавя. В отчаянието си той започна да ме тупа по бедрото, като че ли щях да го пусна след онова, което се беше опитал да направи с мен. Няколко секунди безсилно дърпа пръстите ми, после изпадна в спазми. Разбрах, че повръща, но тъй като го душах, нямаше как да се получи и Свинските очички се давеше в повръщаното си.

Озърнах се към пейките. Неговото приятелче стоеше вкопчен в парапета с вцепенено от смайване лице. Усмихнах му се — гримаса, изразяваща крайното напрежение, което влагах в душенето. Той гледаше как приятелят му умира в ръцете ми и това ме радваше. Исках да види какво ще направя с него.

После гангстерът се отърси от парализата си, обърна се и се затича. Не забелязах решителност на лицето му или в позата му, само паника, и разбрах, че не се готви да се притече на помощ на приятеля си, а просто се опитва да спаси собствената си кожа. Трябваше да избирам — да довърша Свинските очички или да тръгна след главния си враг.

И внезапно осъзнах, че всъщност нямам никакъв избор. Нямаше как да убия този тип, не и в голямата зала на „Кодокан“ пред двеста свидетели. Разбира се, можех да се оправдая със злополука, само че в момента успехът на защита ми в съда изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме самото следствие, неизбежно внимание, каквото не можех да си позволя. Бях виждал десетки случаи на душене по време на тренировки, две мозъчни сътресения и един ужасяващо счупен крак. Джудото е контактен спорт и злополуките не са рядкост. Но чак пък смърт?! Всички вестници щяха да публикуват историята на първа страница.

С огромно нежелание пуснах Свинските очички и го отблъснах от себе си. Гърбът му се надигна и от устата и носа му бликнаха мощни струи бълвоч. Това сигурно означаваше, че ще остане жив. Скочих на крака и се втурнах към стълбището. Огромната зала се наклони пред очите ми и аз протегнах ръка, за да запазя равновесие, все още нестабилен вследствие на липсата на кислород. Хората ме гледаха — навярно се чудеха дали ми е призляло и бързам да изляза, преди да повърна. Изхвърчах през изхода и се затичах нагоре по стълбището, като се придържах за парапета, понеже още нямах доверие на равновесието си. Рязко отворих външната врата, но онзи чинпира го нямаше. Стълбищата бяха две и той сигурно беше избягал по другото.

Може би все още имах шанс. Изтичах надолу, стигнах до фоайето и се заоглеждах. Никой — само сбръчканата оба-сан 7 7 Бабичка (яп.). — Б.пр. зад шанда със закуски.

— Някой току-що да е минал от тук? — попитах я. — От стълбището?

Без да отговори, тя повдигна вежди и наклони глава към главния вход. Изтичах навън и се заозъртах. Неколцина минувачи, служители в костюми, прибиращи се вкъщи след тежък ден в офиса, любопитно се загледаха в потния, видимо разярен джудист, изправен бос на тротоара. Нямаше и следа от чинпира.

По дяволите!

Но можех да науча нещо от другия. Влязох, спрях на вратата на дайдоджото и видях, че около Свинските очички се е струпала малка тълпа. Помагаха му да се изправи, като внимаваха да не стъпят в повърнатото от него.