Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

От ЦРУ ме бяха наели да „пенсионирам“ Белгази, а не да го пазя. Така че, ако нещо се объркаше, следващият им кандидат за пенсия сигурно щях да бъда аз.

Според мен обаче, със спасяването на Белгази от човека, когото наричах Каратето, щях да направя услуга на Чичо Сам. В края на краищата, Каратето едва ли щеше да придаде естествен вид на смъртта. Освен това можеха да го пипнат или да оплеска работата по друг начин и тогава щяха да възникнат недоразумения, подозрения и обвинения — точно това, което от Управлението ме бяха наели да избегна.

Разбира се, стоеше и въпросът за моето възнаграждение. Ако Каратето пръв се добереше до Белгази, нямаше да си получа парите, а да остана с празни джобове, нямаше да е много честно, нали?

Наричах го Каратето, защото започнах да го подозирам, когато го видях да изпълнява каратистки кати в спортната зала на хотел „Мандарин Ориентал“ в Макао — и двамата бяхме отседнали там, а скоро щеше да пристигне и Белгази. Пренебрегвайки всевъзможните спортни уреди, той се беше съсредоточил върху серия от удари, блокове и ритници във въздуха, които за непосветените може и да приличаха на някакъв боен танц. Всъщност движенията му си ги биваше — плавни, опитни и мощни. Щяха да бъдат внушителни за всеки двайсетгодишен, но този тип изглеждаше поне на два пъти по толкова.

Самият аз от време на време правя подобни упражнения, но никога пред публика. Привлича прекалено много внимание, особено ако човек знае какво да търси. Например някой като мен.

В моя бранш да изпъкваш сред обкръжението е сериозно нарушение на законите на здравомислието и следователно на оцеляването. Защото, ако приковеш нечие внимание с някое свое действие, най-вероятно забелязалият те ще те загледа по-внимателно и тогава може да открие още нещо, с чиято помощ да очертае системата на поведението ти, която иначе би останала скрита. Тогава наметалото на твоята анонимност методично ще бъде разплетено и навярно ще бъде заменено с нещо, което повече напомня саван.

Каратето се набиваше в очи и защото беше бял — европеец, предполагам, въпреки че не можех да определя страната. Имаше късо подстригана черна коса, светла кожа и когато не бе зает с преход от Конската поза към Завъртане назад и ритник номер две в спортната зала на „Мандарин Ориентал“, носеше изискани мокасини с тънки подметки и спортни сака с модерни ревери. Около половинмилионното население на Макао се състои от деветдесет и пет процента китайци и съвсем малко португалци, останали, за да напомнят на всеки, който им обърне внимание, че тази територия, днес китайска специална административна област като Хонконг, до неотдавна е била португалска колония. Дори милионите ежегодно стичащи се комарджии почти изцяло са от недалечните Хонконг, Тайван и континентален Китай, ето защо неазиатците не се сливат с масата.

Вероятно тъкмо това е причината от ЦРУ толкова да настояват аз да се заема с Белгази. След 11 септември Чичо Сам разглеждаше като сериозна заплаха доставчиците на различни югоизточноазиатски фундаменталистки групировки, какъвто бе станал и моят човек. Но едва ли се бяха обърнали към мен само заради моите доказани умения да инсценирам естествена смърт, което в този случай беше задължително, защото явно Белгази имаше закрилници сред някои „съюзнически“ правителства, а Чичо Сам предпочиташе да не оскърбява чувствата им. Изборът ми най-вероятно е бил мотивиран от съображението, че за изпълнение на задачата се изисква перфектно сливане с азиатския фон. И въпреки че майка ми бе американка, на лицето ми господстваха японските черти на баща ми — последица от генетична случайност, преди години затвърдена с малко пластична хирургия, на която се бях подложил, за да не бия на очи в Япония.

С неустановената си националност и с катите Каратето беше успял да задейства радара ми и тогава започнах да забелязвам и другите неща. Той имаше навика например да виси в хотела: в спортната зала, в кафенето, на терасата, във фоайето. Откъдето и да идваше, този тип бе изминал дълъг път, за да стигне до Макао. Следователно фактът, че не излиза да зяпа забележителностите, не ми се струваше много логичен — освен ако не чакаше някого.