Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Попитах Кейко дали не възразява да отиде на пазар сама. Тя се усмихна и отвърна, че с удоволствие ще го стори, което сигурно отговаряше на истината. Вероятно допускаше, че възнамерявам да опитам от богатото предлагане на проститутки в района. Несъмнено смяташе, че съм женен — и свързаната с този факт параноя обясняваше мерките да не бъда разпознат и проследен, които евентуално бе забелязала, че вземам. Не вярвах да я шокира мисълта за извънредните ми любовни похождения.

Докато я проследявах с поглед на излизане от хотела, изпитах странна нежност. Повечето хора смятат момичетата от бранша на Кейко за всичко друго, но не и за невинни, обаче в онзи момент за мен тя олицетворяваше невинността. Нейната работа се състоеше в това да ми доставя удоволствие и Кейко отлично се справяше — за нея в нашето присъствие в Макао нямаше нищо необяснимо. Тя беше в същото неведение за смъртоносния театър, който се разиграваше около нея, както и някоя овчица на пасбището. Обещах си Кейко да се прибере вкъщи с неопорочена невинност.

Набрах 812 от телефона във фоайето. Не ми отговори никой. Добър признак, макар и не непременно достоверен: в стаята можеше да има човек и да не вдига телефона, бе възможно Каратето да е написал грешен номер, както щях да постъпя аз например. И все пак си струваше да хвърля едно око.

Отбих се в моята стая да взема някои неща, които щяха да ми потрябват, после се качих с асансьора на седмия етаж. Оттам продължих по стълбището, по-рядко използван път, с по-малка вероятност да ми поднесе проблеми със свидетели. На лявата си китка носех прикрепено с велкро устройство, скрито под широкия ръкав на мекия ми пуловер, което приличаше на голям мобифон. Този уред, чието разработване беше започнало през втората война в Персийския залив, се нарича солджървижън и прави радарни „снимки“ на помещения през стени. Не можеш да си го купиш от кварталния магазин за електроника и определено беше едно от предимствата на работата с Централата за Религиозно Убеждение.

Вече си бях направил труда да се сдобия с шперц за проникване в стаите, въпреки че тогава имах предвид Белгази, а не Каратето, В хотела използваха механични перфокарти, от ония, дето изглеждат като малко удебелени, обикновени сиви кредитни карти, и имат двумилиметрови дупки. В рамките на кампанията за защита на околната среда електрическата система изискваше гостът да пъхне картата в отвор на стената до вратата на стаята, за да може да включи лампите. Когато човек извадеше картата, лампите угасваха след една минута. Естествено, камериерките носеха универсални карти и когато минавах покрай една стая, докато я чистеха, изобщо не се затрудних да извадя картата от четящото устройство, да направя отпечатък в парче пластилин, който бях купил от местен магазин за играчки, и да я върна — справих се с всичко това за около шест секунди. Като използвах универсалната карта за образец, пробих съответните допълнителни дупки в картата за моята стая, запълних ненужните с бързо съхнеща епоксидна смола и готово — бях си осигурил достъп до всички стаи като персонала на хотела.

Стаята на Каратето се намираше от лявата страна на коридора. С помощта на солджървижъна се уверих, че няма никой, и влязох със самоделния си шперц. Не бях особено загрижен, че може да преместя някоя вещ и Каратето да се досети, че някой е влизал в негово отсъствие — за обяснението щеше да се погрижи всекидневното обслужване от камериерките.

Влязох и подуших въздуха. Който и да беше, той пълноценно се възползваше от престоя си на етажа за пушачи. Миришеше на силен тютюн — „Голоаз“ или „Житан“, нещо такова. Същата миризма можеш да усетиш пред някои токийски бистра, чиито клиенти франкофили смятат, че пушенето на „Марлборо“ или „Майлд севън“ може да прати по дяволите приятната илюзия за следобед в кафене в Латинския квартал.

Нахлузих чифт ръкавици и набързо претърсих гардероба и чекмеджетата. Не намерих нищо особено. Малкият сейф в стаята беше затворен и заключен, сигурно там бяха документите му и други вещи. На бюрото имаше лаптоп „Дел“, но нямах време да чакам уиндоусът да се зареди. Пък и ако бе задействал бут лога, щеше да види, че някой е включвал лаптопа в негово отсъствие, и да заподозре нещо.

Вдигнах слушалката на телефона и натиснах бутона за рум сървис. Две иззвънявания, после чух глас с филипински акцент.

— Да, господин Нучи, какво обичате?

— А, май че съм сбъркал бутона. Прощавайте, че ви обезпокоих.