Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

Онзи, който е казал „Не можеш да се завърнеш у дома“ 1 1 Томас Улф. — Б. пр. , сам не е съзнавал колко е прав. Той поне е имал дом, в който не е можел да се завърне. Аз нямах нищо друго освен Токио. И колкото и години да живеех там, този копелдашки град никога нямаше да ми стане дом. По–скоро завинаги щеше да си остане несподелената ми любов.

Тъй че, когато през есента на 1982 година пак се озовах там, причината сигурно не беше толкова носталгия, колкото копнеж. Или нещо още по–дълбоко и упорито. Защо сьомгите плуват срещу течението до мястото, където са се излюпили? Всички животни са програмирани. Онова, по което хората се различават от тях, е потребността им да осмислят действията си, вместо просто да ги приемат.

Естествено, по онова време всички тези неща изобщо не ми бяха ясни. Казвах си, че животът ми на Филипините е станал скучен, а работата ми в полза на въстанието на Минданао — прекалено опасна. Че е добре да сменя мястото. Въпросът беше къде да отида. И за прогонения наемник без семейство, връзки и приятели извън родната му страна този въпрос имаше само един отговор.

А може и просто да беше съдба. Поне така ми се струваше онази сутрин, докато крачех по чакълените алеи в токийския парк „Хамарикю“ и чаках човека, с когото имах среща, Миямото, посредник от Либералдемократическата партия (ЛДП), на когото някога бях помогнал и който на свой ред можеше да ми върне услугата. Времето определено навяваше оптимизъм — тъмносиньо небе, сух и прохладен ветрец, слънце, възпламеняващо листата на дърветата гинко и кленовете в огненочервено, жълто и оранжево. Наоколо звучеше градският саундтрак, познат като любим албум, слушан отново след дълга пауза — жуженето на цикадите хигураши из дърветата, тътенът на автомобилния трафик по задръстените улици около парка, далечната свирка на приближаващия се влак по линията „Яманоте“. Беше ми приятно, че пак съм тук. Изпълваше ме спокойствие.

Да, знам. Бях глупав. Но не забравяйте, че по онова време едва бях навършил трийсет. Окървавен, ала не и закоравял. Все още не исках да приема много неща в неизменността на пътя, по който бях поел десет години по–рано, тръгвайки на война с якудза и ЦРУ и после „умирайки“, за да защитя абсолютно невинната си любима. Сега тя живееше в Америка, което означаваше, че в Токио съм в безопасност.

Знам. И това беше глупаво. Но като се замисля, явно съм се учел от грешките си. А нима има по–добра, по–търпелива и целенасочена учителка от съдбата?

В продължение на около час се разхождах и снимах с фотоапарат „Кодак Инстаматик“, за да се слея с туристите и жителите на Токио в парка — един от уроците, които бях научил от покойния Шон Макгроу, агент от ЦРУ, който ме ръководеше по едно време. Миямото не представляваше опасност за мен. Преди десет години той беше поел огромен риск, като ме предупреди, че шефовете му искат да ме ликвидират. Нямаше скоро да го забравя, нито щях да престана да търся начини да му се отплатя.

Наближаваше обяд, когато го видях да влиза в парка през портала откъм моста „Отемон“. Косата му беше пооредяла и посивяла и ми се стори по–пълен, отколкото си го спомнях. Но щях да го позная и само по широката дванайсетина сантиметра вратовръзка на цветя, нелепа като кикот на погребение в консервативно облеченото Токио.

Изчаках да се приближи съвсем и едва тогава излязох иззад група пенсионери, които се любуваха на листата. Да се крия в градска среда още не ми беше станало втора природа и продължавах да се упражнявам.

Когато ме забеляза, на лицето му грейна широка усмивка и се поклони излишно ниско. Бих му отговорил по същия начин, но знаех, че тогава ще се почувства длъжен да направи още по–нисък поклон, за да изрази признателността и уважението си. Затова останах наведен под обичайния ъгъл, докато Миямото не се изправи.

— Рейн–сан — все още сияейки, ме поздрави той. — Хисашибури десу не. — „Мина много време.“

— Со десу не — усмихнах се и аз. „Наистина.“

— Изключително се радвам да те видя — продължи с официалностите Миямото. — И изобщо не си се променил. Освен загара — приличаш на сърфист! Допадна ли ти климатът на Филипините?

— Не мога да се оплача. И ти изглеждаш все същият. Наред ли е всичко на работа?

Той се засмя.

— Изглеждам по–стар, по–плешив и по–дебел. Но да, всичко на работа е наред. Благодарение на теб.

Имаше предвид контакт, за който бях съдействал — с наемен убиец, който беше очистил един прекалено алчен функционер от ЛДП. И двамата знаехме, че наемникът всъщност съм аз, но продължавахме да поддържаме учтивата версия, че става въпрос за някакво загадъчно трето лице.