Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

— Толкова зле ли беше на Филипините?

Замислих се.

— Чете ли за случилото се на остров Пата миналата година?

А се случи това, че бунтовниците избиха над сто войници от филипинската армия — бунтовници, в чието обучение бях участвал.

— Разбира се.

— Касапницата доведе до сериозно напрежение и накрая ме издадоха.

— Кой?

— Няма значение. Реших проблема. Важното е, че изгубих анонимността си. Повече не мога да се върна там.

Всичко това беше вярно. Но последиците от касапницата на Пата по–скоро бяха повод, отколкото причина. Месеци преди това не можех да си намеря място и девственият тропически рай в южната част на страната започваше да ми се струва просто кратка пауза, чистилище. Присъщата на работата ми опасност не можеше и да се сравнява с все по–силното ми чувство за неудовлетвореност. И макар донякъде да е тъжно навярно, струваше ми се, че в сравнение с Филипините, завръщането ми в Токио, за да работя за Миямото, направо ще осмисли живота ми.

Отново се умълчахме, после той ме попита:

— Как да се свържа с теб?

Приех въпроса за логистиката като известен напредък.

— Спомняш ли си обществената телефонна служба, която използвахме миналия път?

Миямото кимна.

— Поддържам абонамента си. Номерът и името са същите. Можеш да ми оставиш съобщение там. Ще проверявам най–малко два пъти дневно.

Той кимна повторно, но лицето му продължаваше да изразява неохота. Мълчанието отново се проточи.

— Искам да ти помогна — накрая каза Миямото. — И знаеш, че ще го направя. Но този човек… Боя се, че го подценяваш.

— А възможно ли е ти да подценяваш мен?

— Възможно е. Но едно от предимствата на моята възраст е, че по–ясно виждам истинските мотиви на младостта. Неща, които някога сме обявявали за въпрос на принципи, по–късно се оказват резултат от гордост. Рискове, които сме смятали за разумни решения, всъщност са били следствие на неувереност.

Усмихнах се.

— Искаш да кажеш, че съм неуверен, така ли?

Той не отговори на усмивката ми.

— Всички млади мъже са неуверени.

Можеше да прибави и че всички млади мъже са глупави. Което щеше да обясни защо тогава не го послушах.

— Можеш ли да ни уредиш среща? — попитах аз.

Миямото въздъхна.

— Бих могъл да кажа на Виктор, че един способен млад мъж си търси работа, за която е много подходящ.

— Тогава го направи. И естествено, истинската ми цел трябва да си остане между нас двамата. Не ни е известно как се осведомява Виктор. Но ако от ЛДП изтича информация…

— Не се тревожи за това, моля те. Ако обсъдя което и да е от тия неща с когото и да е от началниците ми, веднага ще ми наредят да си подам оставката. И сигурно ще ме посъветват да отида на психиатър.

— Е, поне ги е грижа за психическото ти здраве.

— Въпросът е, че ако тръгнеш срещу Виктор… това трябва да стане без мое знание. И да го представя на началниците си като свършен факт.

— Все пак ще получа ли възнаграждение?

— Ще намеря начин да се погрижа за това, разбира се.

— Добре, дадено. Бездруго искам само да ме свържеш с този тип. Ако е толкова страшен, колкото го представяш, ще се оттегля. Ако видя възможност да унищожа монопола му, ще се възползвам. Какво пък толкова може да се случи?

Два дни по–късно застанах на входа на безлична четириетажна бетонна сграда в Касумигасеки, един от градските квартали, в които са съсредоточени седалищата на държавните институции, и съобщих името си по домофона, над който беше монтирана охранителна камера. След малко ключалката на вратата забръмча. Приех го като покана и влязох в малко фоайе, в което чакаха двама едри японски гангстери. Погледнах ги и вдигнах вежди.

— Чакай тук — инструктира ме единият от тях.

Озърнах се наоколо. Кушетка с тютюневожълта тапицерия и доста уморен вид. Два подобни стола. Рецепционисти нямаше. Е, освен двамата гангстери. Стълбището беше преградено с висок до тавана плъзгащ се метален портал, несъмнено в нарушение на общинските правила за пожарна безопасност. Тъй че освен външната евакуационна стълба, която най–вероятно също щеше да е преградена, до горните етажи можеше да се стигне само с асансьор. Виктор явно се грижеше за сигурността си и повече се боеше от човешки опасности, отколкото от природни бедствия.

Вратата на асансьора се отвори. Отвътре излязоха още двама гангстери и един много мускулест бял мъж с кисела физиономия и сив костюм. Новодошлите гангстери ме обискираха, докато белият мъж ме наблюдаваше. Когато се увериха, че не съм въоръжен, те му кимнаха и той вирна глава към асансьора. Добре, двамата японци бяха работната ръка, а белият — управата. Качих се в кабината и тримата ме последваха.