Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Убийството не е най-трудната част. Уличните гангстери и разни други смелчаци го правят всеки ден. Гневът те залива с адреналин, страхът измества здравия разум, вадиш пистолета, затваряш очи и натискаш спусъка. Боже, и маймуна може да го направи, дори не е нужно да си човек.

Не, истината е, че убийството е лесната част. Приближаването до целта обаче изисква известен талант. Още по-голям — да направиш убийството да изглежда като естествена смърт, което е моята специалност. Всъщност, познавам само още един професионалист, който успешно се справяше с тази задача, но не съм сигурен дали можем да го броим, защото тъкмо аз го убих. Да наставяш улики към себе си, също е майсторлък.

Но кое е най-трудното? Кое не можеш да планираш, кое разбираш едва когато е станало прекалено късно?

Да продължиш да живееш с мисълта, че си го направил. Да носиш товара на причинената смърт. Това е най-трудното. Дори при ограниченията, които съм си поставил — никакви жени, никакви деца и никакви действия срещу второстепенни пионки, — след това човек вече не е същият. Не диша същия въздух и не сънува същите сънища. Повярвайте ми, знам.

Опитваш се по всякакъв начин да дехуманизираш целта. Да приемеш мишената като човек, като мъж, какъвто си и ти, означава да изпиташ съчувствие. А съчувствието затруднява убийството и поражда отровни угризения.

Затова използваш евфемизми: във Виетнам никога не убивахме хора, само „прочиствахме от жълти“ или „откривахме огън по врага“, както е във всяка война. Когато е възможно, предпочиташ дистанцията: въздушните удари са приемливи, намушкването с щик е гадно. Размиваш отговорността: оръжията се обслужват от екипи, веригата на йерархията е дълга, самосъзнанието на войника се подменя с идентифициране с взвода, полка или с друго подразделение. Чертите се замъгляват: качулката се използва не да успокои осъдения на смърт, а за да може всеки от наказателния взвод да натисне спусъка, без след това да си спомня точно определена физиономия.

Но отдавна не съм се възползвал от тези емоционални стратегеми. По принцип работя сам, така че няма група, с която да поделя отговорността. Не обсъждам работата си, поради което евфемизмите са безсмислени. И трябва да свърша онова, което върша, от доста интимно разстояние. Когато съм се приближил толкова много, е прекалено късно да покривам лицето на мишената или по друг начин да маскирам факта, че е човек.

Всичко е достатъчно гадно дори при обичайните обстоятелства. Но този път, точно преди да нанеса удара, наблюдавах как целта се радва на неделна разходка из Манила с филипинското си семейство, което очевидно обожаваше, и това само влоши нещата.

Целта. Ето виждате ли? Всеки го прави. Ако се различавам по нещо от другите, то е, че се опитвам да бъда по-честен. По-честен. Въпрос на степенуване.

Казваше се Манхайм Лави, за бизнес партньорите си — Мани. Роден в Израел, жител на Южна Африка и гражданин на света, из който пътуваше непрекъснато, за да обменя опита си в направата на бомби с хора, склонни да използват това знание за все по-грозни цели. Призванието на хора като Мани на времето предлагаше поносимо съотношение между риска и възвръщаемостта, но след 11 септември продажбата на експертно знание не на когото трябва вече водеше до доста бърза загуба на възвръщаемостта. Това беше историята на Мани, както ми бе дадено да разбера — трагично падение пред едно определено правителство.

Мани беше пристигнал в Манила от Йоханесбург същата вечер. Черен мерцедес на „Пенинсъла“ го беше взел от летище „Ниной Аквино“ и го беше откарал право в хотела. С Докс вече бяхме там, снабдени с първокласни фалшиви самоличности и най-съвременни средства за комуникация, предоставени ни любезно от моя настоящ клиент — израелското разузнаване. Бившият снайперист от морската пехота и някогашен мой боен другар Докс наскоро се беше отказал от пет милиона долара награда, за да ми спаси живота в Хонконг 1 1 Виж Айслър, Б. Рейн-сан: Справедливото клане. С, Бард, 2006. — Б.пр. . Приобщаването му към тази работа беше донякъде моят начин да му се отплатя за това.

Когато Мани пристигна, Докс чакаше във фоайето. Аз си бях в стаята на шестия етаж, пъхнал в ухото си произведена в Дания безжична миниатюрна слушалка с телесен цвят, а безжичният микрофон бе закрепен на обратната страна на ревера на тъмносиньото ми сако. Докс беше екипиран по същия начин.