Бари Айслър: Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Добре, бодигардът явно имаше някакъв тактически усет. Нормално.

— Успя ли да те огледа?

— Доста добре. Навярно при следващата ни среща ще разпознае най-готиния пич в Манила.

Кимнах. Изпращането на Докс на предната линия беше добре пресметнат риск. Скоро щяхме да започнем и двамата да следим Мани и бодигардът му сто процента щеше да насочи вниманието си към белокожия Докс с физиката му на краен защитник и добродушната усмивка. И да се разсее дотолкова, че изобщо да не забележи дребния и незабележим азиатец, с когото работеше Докс.

В крилото „Аяла“ имаше около двеста и шейсет стаи. Помислих си дали да не започнем да звъним по вътрешния телефон във всяка една с предложението „Да ви напълним ли ваната, господин Хартман“, докато не попаднем на правилната. Но ако Мани познаваше реда в хотела, което беше почти сигурно, и ако беше параноичен дори в границите на разумното, едно такова обаждане щеше да събуди подозренията му. Можеше да се обади на рецепцията, за да провери. Или да приеме предложението, откъдето щяха да възникнат други проблеми. Огромният Докс с брадичка катинарче, пълнещ вана, едва ли се вписва в представите за хигиена на повечето хора.

Затова оставих плана с ваната като последен резерв, ако по-елегантните опити се провалят.

— Можеш ли да направиш още нещо? — попитах.

— Опитвам се. Дай ми пет минути.

Следващата част от плана предвиждаше разходка на Докс до магазина за подаръци, откъдето да купи книга или нещо друго и да го изпрати в стаята си. Служителката на рецепцията щеше да провери името на Докс и номера на стаята му в списък, за да се увери, че може да изпълни поръчката. Докс щеше да държи камера с висока разделителна способност, приличаща на обикновен мобилен телефон, и да я насочи така, че да заснеме списъка, включително името на Хартман и номера на стаята му. След като вече разполагахме с името, беше време да се види дали този номер ще проработи.

След пет минути на вратата ми се почука. Пристъпих тихо на пръсти и отместих картончето, с което бях препречил шпионката, и погледнах — нямаше смисъл да издавам присъствието си, ако застаналият отпред не ми харесваше. Беше Докс. Отворих вратата. Той влезе с неуморната си усмивка.

— Какво си се ухилил, надявам се да ми носиш добри новини — казах и затворих след него.

Усмивката му стана още по-широка и той кимна.

— Хем ти нося добри новини, хем се радвам да те видя, готин, и не е задължително да е само едното от двете.

И аз му отвърнах с кимване, защото всичко друго щеше да го окуражи да плещи безспир. Докс не ми беше много ясен. В някои отношения си бе истинска плетеница от противоречия. Но определено си падаше по приказките — нещо, което не ми беше по вкуса, пък и говореше доста гръмко. Всички други снайперисти, които познавах, а познавах немалко, бяха сдържани и даже необщителни. Всяка среда притежаваше собствен ход, ритъм, свързаност, и снайперистите инстинктивно и по навик се вписваха в този ход, без да го нарушават. Но Докс обичаше да смущава спокойствието — всъщност бойното му име идваше от „неортодоксален“ — характеристика, дадена му единодушно в Афганистан, където ЦРУ от епохата на Рейгън изпращаше хора като нас да обучават муджахидините да се бият срещу окупиралите ги съветски войски. Там непрестанната му шутовщина първоначално ме беше подразнила и го бях помислил за самохвалко. Но когато видях ефикасността и хладнокръвието му под обстрел, разбрах, че съм сгрешил. Застанеше ли зад мерника на пушката, настъпваше зловеща трансформация, при която добрякът изчезваше напълно, отстъпвайки място на най-съсредоточения и сеещ смърт мъж, когото познавах. Не разбирах противодействащите си сили, съчетани, за да сътворят този характер, и никога нямаше да му имам доверие, ако не беше стореното от него в Квай Чунг. Разбира се, постъпката му сама по себе си не приспиваше вродената ми склонност да се съмнявам, но по някакъв начин я бе притъпила или поне бе породила едно изключение, което ме караше да се чувствам някак неудобно.

Влязохме в стаята. Аз седнах пред малкото бюро и отворих преносимия компютър „Макинтош“, който бях донесъл за тази операция. Екранът светна и аз написах паролата. Докс ми подаде камерата.

— Сигурен ли си, че засне страницата с името на Мани? — попитах.

Той въздъхна театрално.

— Ето, пак се опитваш да нараниш чувствата ми.

— Това „да“ ли означава?

Докс въздъхна отново.

— Нали ти казах, че я заснех?