Бари Айслър: Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

— Чуваш ли ме? — попитах тихо.

— Чувам те.

Прекрасно. Предавателите работеха.

Слязох с асансьора до фоайето, защото не исках да отивам на етажа на Мани направо от моя. За да удовлетворя онзи, който евентуално наблюдаваше през охранителната камера на тавана на асансьора, излязох, купих си пакетче дъвка от магазина за сувенири, върнах се и натиснах копчето за деветия етаж. Асансьорът не спря никъде и след по-малко от минута вратите се отвориха. Излязох и се огледах. Коридорът беше празен.

До стената отсреща бе поставен дървен бюфет с огледало. Пристъпих към него, подпрях се на плота с лявата си ръка и прокарах дясната през косата си. На тавана на коридора също имаше охранителна камера и ако някой наблюдаваше, щеше да види един загрижен за прическата си мъж. Всъщност бях пъхнал самозалепващата се камера под левия ръб на бюфета, откъдето щеше да има широк зрителен ъгъл към асансьорите.

— Как се вижда? — попитах тихо.

— Не става. Много е зърнисто. Сигналът се разпада, преди да стигне до приемника. Май ще трябва да сложиш ретранслатор.

— Добре. Остани на линия.

Направих няколко крачки по коридора и се върнах в асансьора. Поредният гост на хотела, объркал етажа си. Този път слязох на шестия. Погледнах си ключа и се огледах с леко театрално изумление. „Тези етажи всичките ли са еднакви? Къде ми е стаята?“ Просто в случай че ме наблюдаваха. Сложих ретранслатора пред асансьора по същия начин, както го бях сторил на етажа на Мани.

В момента, когато натиснах бутона, Докс се обади:

— Готови сме. Вижда се идеално.

Отстъпих от пътя на сигнала.

— Асансьорите ли виждаш?

— Да, и то доста по-добре от панорамния изглед на дюкяна ти отпреди малко. Можеш да се обадиш на „Най-смешните видеоклипове на Америка“.

Зачудих се дали да му отвърна, но той май точно това искаше. Замълчах си и се прибрах в стаята.

Двамата мъже, които преди седмица ми предложиха работата с Мани, не ми казаха откъде са. Възможно бе да са от Мосад или от друга елитна израелска част като Сайерет Маткал. Знаех само, че са сънародници на Дилайла, тъй като тя им беше ходатайствала. Обаждането й беше достатъчно да ме убеди да се срещна с тях.

Пътищата ни се бяха пресекли за пръв път в Макао, където открихме, че и двамата следим търговеца на оръжие Ахил Белгази, когото бях нает да убия, докато хората на Дилайла го искаха жив, защото им трябваше важна информация. Успяхме да сключим нелеко споразумение и в крайна сметка нещата приключиха добре. Даже много добре, ако се брои месецът, който прекарахме с нея в Рио, преди тя да се завърне в нейния свят, а аз в моя.

Въпреки привличането нямах пълно доверие на Дилайла: все пак тя беше оперативен работник със собствени задачи. Затова настоях нейните хора да отидат до големия японски град Нагоя, на триста километра западно от Токио. В Нагоя щях да съм на собствен терен за разлика от двамата израелци и евентуалните им шпиони. Бихме могли да се срещнем и в Токио, но аз избягвах да се появявам там. Бяха изминали две години от сблъсъка ми с кукловода на разрастващата се корупция Ямаото, но този човек беше злопаметен. Затова предпочетох Нагоя.

Потенциалните ми клиенти се съобразиха с инструкциите ми и в уречения ден и час се срещнахме в „Торисей“ — малка якитория в Накаку. В якиториите се сервират домашни ястия, основно пилешко или друго месо със зеленчуци, запечени на големи дървени шишове на открита скара. Храната обикновено е придружена от нещо като супа от ориз и чай и винаги се полива обилно с бира или горещо саке. Якиториите са малки, уютни и непретенциозни и често са в близост до станциите на метрото, за да може редовната клиентела от сарариман и студенти да се отбива да хапне набързо на масичката в ъгъла или в непринудената обстановка на бара.

Когато пристигнаха, седях в една чайна на отсрещната страна на улицата, облечен в ненатрапчив тъмносин костюм на сарариман , и четях японския всекидневник „Асахи Шимбун“. Видях ги как идват от север, спират, за да огледат табелата на „Торисей“, и влизат вътре. Макар да не си бяха на мястото в Нагоя, не попитаха никого за посоката и не извадиха никакви бележки от джобовете си, което ми показа, че са свикнали да работят прецизно — по това ще познаеш професионалиста.

Чаках и оглеждах улицата. След десет минути станах и ги последвах в заведението. Докато отварях сините завеси норен , мислех като японец и се държах като японец. С периферното си зрение забелязах, че са седнали на една от малките маси. Двамата вдигнаха глави, но аз не им обърнах никакво внимание. Сигурен бях, че Дилайла ме е описала, но се съмнявах, че описанието щеше да им е достатъчно, ако решах да остана анонимен. Седнах на бара така, че да ги виждам и вратата да ми остане отдясно. Поръчах си яки-онигири — оризови топки на скара — и едно „Асахи Супер Драй“. Отворих вестника и го зачетох. След няколко минути, когато двамата решиха, че едва ли съм техният човек, вдигнах глава и се огледах.