Бари Айслър: Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Попитах ги защо са дошли при мен, а не използват собствените си ресурси. Боаз се разсмя заразително. Погледна първо колегата си, а после мен и подхвърли:

— Как ни виждаш нас двамата да се слеем със средата в Манила?

— Може да ви се стори странно — отвърнах, — но азиатците не си приличат като две капки вода. Аз не изглеждам точно като филипинец.

— Не исках да кажа, че всички азиатци са еднакви. Разликите са ни известни. Мисълта ми е, че един азиатец би останал по-незабелязан от бял човек. Това твърдение не е неточно, нали?

Всъщност аз не се притеснявах. Макар да е вярно, че не приличам много на филипинец, в страната има доста етнически китайци, както и всякакви други смесени раси и значително имигрантско население. С тена, с който се бях сдобил в Рио, където живеех откакто напуснах Япония, щях да се впиша много добре в средата. Но не исках те да си мислят, че ще е лесно. Нямаше да е зле да повишат цената заради усилието. Мълчахме известно време. Сетне Боаз каза:

— Освен това бяхте препоръчан горещо.

— От Дилайла ли?

— И от други източници — намеси се Гил.

Зачудих се дали наистина имат други източници, или просто се опитват да изглеждат по-информирани, отколкото са. Ченгета, разузнавателни агенти, разпити… Да демонстрираш добра осведоменост е ценна техника за установяване на контрол.

— Препоръчан на каква основа?

Боаз сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Надеждност. Дискретност.

Без да мигне, Гил добави:

— Смъртоносност.

Огледах се, за да се уверя, че никой не ни чува. Упоритите усилия на японската образователна система да научи хората на английски език повечето пъти претърпяват неуспех, но тук-там бродят разни изключения от правилото и човек трябва да внимава.

— Радвам се, че сте проверили референциите — казах.

Гил сви рамене.

— Дилайла май има доста високо мнение за вас.

Коментарът беше излишен, след като Боаз бе потвърдил, че Дилайла ме е препоръчала. Това, както и нещо в интонацията на Гил ме наведе на мисълта, че ентусиазмът на Дилайла не му допада особено. Ако ревнуваше, беше непрофесионално от негова страна да ми го показва. Същевременно ми стана ясно, че Гил не е бил нает заради таланта си да се погажда с хората.

— Ако трябва да сме по-конкретни, смъртоносност без оръжия — намеси се Боаз.

Умелото изместване на разговора ми подсказа, че съм прав за емоционалните тежнения на Гил спрямо Дилайла. Вдигнах вежди и Боаз продължи:

— Огнестрелните оръжия са проблем в Манила. Във всички обществени места — хотели, търговски центрове, театри — има охрана и детектори за метал. Напоследък станаха доста бомбени атентати и мерките за сигурност са повишени. Затова носенето на пистолет ще ограничи мобилността ви.

— Но ние сме наясно, че не носите — каза Гил.

— Зависи от обстоятелствата — отвърнах умишлено нехайно.

— Но на вас не ви трябва пистолет — настоя Гил, привидно заинтригуван.

Свих рамене.

— Пистолетът е инструмент. Понякога е подходящият инструмент, друг път — не. Както казах, зависи от средата.

Двамата кимнаха. Боаз очевидно удовлетворен, Гил все едно потвърдил наум, че би могъл да ме размаже като муха. Боже, този мъж беше на четирийсет и няколко години, трябваше вече да се е научил да се издига над подобни простотии. Но може би човек така и не се научава да ги преодолява.

След малко Боаз продължи:

— Въпреки това предпочитаме той да не умира от натравяне с олово — вдигна вежди, а аз кимнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.

Гил се намеси:

— Както вече обяснихме, колкото по-малко прилича на убийство, толкова по-добре.

— Защото целта е пълно отричане — казах.

На това кимнаха и двамата.

Щеше ми се да обсъдим този въпрос, но долових, че темата е щекотлива, поради което реших да я отложим засега.

— Я ми кажете какво е сторил нашият приятел Мани, че не му желаете дълъг и благополучен живот.

Не че ме интересуваше особено защо искат смъртта му. В моята работа важното е кой, къде и кога. Опитът обаче ме беше научил, че заявените причини и онова, което може да се прочете между редовете на отговорите, обикновено ми спестяваха неприятни изненади.

Гил вдигна от пода куфарчето си, постави го на масата и бръкна вътре. Макар да бяхме на обществено място и всичко да изглеждаше наред, ми направи впечатление, че движенията му са демонстративно бавни. Посланието гласеше: „Ако това, че бъркам в куфара, е проблем, само кажи и ще спра моментално“. Постъпката беше вежлива и издаваше професионализъм.