Дежьо Кемени - Невидимото оръжие

Отокар не проявяваше никакви признаци на музикалност; флейтата на Петер също така не му действуваше, както и пианото на Шари. Движеше се със скучаеща и клатушкаща походка между кутията си в антрето и люлеещия се стол пред прозореца на стаята. Много обичаше този стол, който Шарика беше наследила от баба си: можеше прекрасно да се скрие зад висящите до земята ресни. В първите дни от пребиваването си тук даже опита една от ресните, но ги обяви за безвкусица, и оттогава ги използуваше единствено за прикритие.

— Тъпо животно — изръмжа Петер и захвърли флейтата.

— Да беше опитал с пиколото — подхвърли Шари. — То може би ще му е по-симпатично. А и струва ми се, че искаш твърде много от един таралеж.

— Всяко живо същество трябва да притежава музикалност — каза Петер и с дълбоко презрение последва Отокар до кутията, която му служеше за къща, за да му даде вечерята: остатъци от месо, варени картофи, а като витамини — половин ябълка.

— Изяжте, ако обичате, и кората! — му кресна и приключил с дневните си задължения, се обърна, за да свърши най-сетне нещо смислено. Тогава обаче се позвъни. На вратата на антрето стоеше Имре Сакач.

— Ама ти жив ли си? Три месеца не си минавал насам.

— Четири! Между другото, за съжаление, живея. Макар и да не намирам кой знае каква радост в това… Ей! Какво по дяволите е това?

— Това ли? Ах, да, вие още не сте се виждали. Представям ти новия член на семейството, Отокар.

— Доста грозно животно.

— А какъв трябва да бъде според теб един таралеж? Като Венера Милоска?

— Тоя по-скоро ми напомня за Вилендорфската, щом си решил да го сравняваш с някоя Венера. За какво ти е?

— Твърди се, че таралежът бил най-интелигентното животно сред гризачите. Ще си направя един опит с него. Искам да знам как реагират животните на музиката… Ама какво сме щръкнали тук?

Когато влязоха в стаята, Шари до голяма степен бе успяла да заличи следите от експеримента и сложи на масата една кутия със сладкиши.

— Почвайте. Какво ще кажете за Отокар?

— Не искам да обидя домакините, макар че на Пети вече му казах какво мисля. Във всеки случай, що се отнася до името му…

— Защо? Щом за епископ Отокар е било добро име, тогава става и за таралеж, не е ли така?

— Един свестен таралеж ще се задоволи и с някое по-обикновено име. Според мен Манци много би му отивало.

— Да не сте полудял? Отокар е момче!

— Ах, така ли, извинете. Естествено, няма да е за чудене и ако съм полудял… Сладкишът ви е чудесен, Шари, но не би ли могло да се полее с нещо?

— Някакъв неприятен случай, а? Пиете само тогава, когато…

— Да, докато не се навия да го разплета. Благодаря, само два пръста, И рано или късно винаги се навивам.

— Защото се налага ли?

— Не. Защото ме интересува. Защото не обичам неразрешените случаи.

Петер седна, подпря се на лакти.

— Е, разказвай. Слушаме като двама тъпи Уотсъновци гениалния Шерлок Холмс.

— М-да, неприятен случай — започна Сакач. — Неприятен, защото засега няма за какво да се хвана. А на всичкото отгоре е случай на Интерпол.

— Ами?!

— Значи, трябва да внимаваш и за репутацията на унгарското следователско тяло.

Той замислено въртеше чашата си, отпи една глътка, след това започна:

— Миналия петък в Консерваторията… В същност вие сигурно сте били там! На концерта на Раджо. Бяхте ли?

— Направих дори и запис.

— Седяхме зад сцената, на седалката на органиста — намеси се Шари, — Петер успя да внесе магнетофона и записа целия концерт. Да ти го пуснем ли?

— Не, не! Благодаря, сега нямам настроение за изкуство.

— Подиграваш ли се? Дино Раджо е най-големият жив тенор. Или поне един от най-големите. Достоен наследник на Карузо, Флета, Джили.

— Добре де, добре. Та накрая на програмата, когато пя на бис…

— Сбогуването на Торило…

Не ме интересува, приятелю, какво е пял оня палячо. Важното е, че на третия ред на партера американският фабрикант мистър Артър Картър, който беше дошъл тук да сключи дългосрочен договор с външната търговия…

— Оня, на когото му прилошало! — извика Шари. — Оня плешивия ли имате пред вид? Прилоша му и го изнесоха. В самия край на концерта.

— Значи, сте го видели.

— Аз не — каза Петер. — Бях зает с магнетофона. Наистина ли няма да го чуеш?

— Може би по-късно.

— В същност тогава вече въздухът беше доста тежък, не е за чудене, че му е прилошало. Но защо пък чак и Интерпол?

— Не само му е прилошало, Шари. Ама вие не четете ли вестници? След два часа умря. Без да дойде в съзнание. Умря от сърдечна недостатъчност.