Робърт Шекли - Съвършеното оръжие

Не изпука ли някакъв изсъхнал клон? Диксън се огледа и му се стори, че нещо черно се скри в гъсталака. Той застана неподвижно и се втренчи в дърветата с надвиснали зелени клони. Наоколо цареше спокойствие, изпълнено с очакване. Високо в небето кръжеше лешояд, като оглеждаше с нетърпение и надежда обгорения от слънцето пейзаж.

В този миг Диксън дочу от храсталака тихо, учестено дишане.

Вече знаеше, че бе преследван. Досега това беше само предположение. Обаче неясните, почти невидими сенки се оказаха действителни. Дебнейки и изчаквайки, те го бяха оставили да следва спокойно пътя си към сигналната станция. Но сега щяха да го нападнат.

Диксън извади оръжието от кобура, провери предпазителите, постави го обратно и продължи нататък.

Отново чу кашляне. Нещо го следваше по петите, като явно го чакаше само да излезе от храстите и да навлезе в гората. Диксън скръцна със зъби.

Никой не можеше нищо да му направи. Нали имаше оръжието.

Без него никога не би се отдалечил толкова от кораба си. На чужда планета човек не се разхождаше из околността просто така. Но Диксън можеше да си го позволи. На бедрото му висеше оръжието на оръжията; то го изпълваше с увереност, че може да се бори срещу всичко, което живееше, пълзеше, летеше или плуваше, То беше най-съвършеното ръчно оръжие.

То беше чисто и просто Оръжието.

Диксън се огледа отново. Зад него на не повече от петдесет метра бяха застанали три звяра. От това разстояние изглеждаха като кучета или хиени. Те лаеха срещу него и започнаха бавно да се приближават.

Той докосна оръжието, но реши да не го използва веднага. Оставаше му достатъчно време, докато те дойдат по-наблизо.

Алфред Диксън беше нисък, широкоплещест мъж. Имаше сламеноруси коси и руси мустаци, чиито краища бяха завити нагоре. Тези мустаци придаваха на загорялото му лице диво изражение.

Той се чувстваше у дома си в баровете в кръчмите на Земята. Там, облечен в мазен защитнозелен комбинезон, можеше да си поръчва пиене с висок заповеднически тон и да пронизва останалите посетители със свирепия поглед на свитите си стоманеносиви очи. Правеше му удоволствие да им обяснява с леко презрителен тон разликата между автомата с игли на Сайкс и триточковия пистолет „Колт“, между роговия марсиански адлепер и венерианския ском, да ги противопоставя, да ги учи какво трябва да се прави, когато се напада рогат танк в гъстите шубраци на Ранарес, и да пояснява как се отбранява човек срещу нападение на летящи святкащи хвърчила.

Много хора смятаха Диксън за самохвалко, но в негово присъствие никога не се осмеляваха да го кажат. Други мислеха, че е способно момче въпреки високото мнение, което той лично имаше за себе си. Един ден той ще се осъзнае, мислеха си те, но това може да му струва ако не главата, то поне един от краката.

Диксън разбираше твърде много от оръжия. Според него покоряването на Дивия Запад не беше нещо повече от едно противопоставяне на лъка и стрелата, от една страна, и на „Колт-44“, от друга. Африка? Копия срещу карабини. Марс? Триточков „Колт“ срещу въртящите се ножове. Защо беше нужно да се търсят неясни икономически, философски и политически причини, след като всичко можеше да се сложи под един такъв прост знаменател?

Той имаше, разбира се, непоклатимо доверие в Оръжието.

Когато отново се обърна, видя, че половин дузина животни, подобни на кучета, се бяха присъединили към първите три. Те тичаха наоколо с отворена паст и провиснали езици и бавно се приближаваха.

Диксън реши все още да не стреля. Колкото по-отблизо, толкова по-голям щеше да бъде ефектът на шока.

Той бе минал през много професии — изследовател, ловец, водач на астероид. Изглеждаше, че щастието не желае да му се усмихне. Винаги други откриваха потънали градове, редки животни, метални залежи. Обаче приемаше съдбата си весело. Знаеше, че няма късмет, но какво можеше да направи срещу това? Сега беше свързочник и проверяваше автоматичните сигнални станции на дузина ненаселени планети.

А най-важното за него бе фактът, че той провеждаше първия тест за употреба на най-модерното и ненадминато ръчно оръжие, което някога е съществувало. Изобретателите му се надяваха да го наложат като стандартно снаряжение. Диксън мечтаеше от своя страна да стане толкова известен, колкото самото оръжие.

Достигна края на мрачната гора. Космическият му кораб се намираше на малка поляна на около три километра. Когато навлезе в гъстата сянка, чу възбуденото квичене на скокливците по дърветата. Те бяха с оранжева окраска и го наблюдаваха от височината на върховете.