Бари Айслър: Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Изкушавах се да звънна на рецепцията и да кажа: „Здравейте, аз съм господин Хартман, бихте ли ми припомнили за колко време съм резервирал автомобила на хотела?“ Отговорът можеше да ни подскаже колко дълго нашият човек възнамерява да остане в града. Но реших, че подобен разговор е излишно рискован. Като се имаше предвид дългогодишната връзка на Мани с „Пенинсъла“, най-вероятно персоналът познаваше навиците му, а може би и гласа му.

Но безспорно имаше и по-добър начин. Сред джаджите, които си бяхме донесли, фигурираше миниатюрен джипиес за проследяване. Беше елегантно устройство с вградена антена, което се задействаше само при движение на колата, за да пести батерията. Ако успеехме да го поставим в мерцедеса, щяхме да проследим къде ходи Мани, без да се приближаваме до него.

Същия ден наех единия от мерцедесите за разходка до езерото Таал. С подчертан японски акцент казах на шофьора, че искам да видя езерото и действащия вулкан, който го беше създал. На безименния си пръст бях сложил златна венчална халка, купена от уличен търговец, и дадох на шофьора много възможности да я забележи.

Екскурзията, първата ми извън Манила откакто бях дошъл тук, беше учудващо приятна. Първо минахме покрай блатата извън града, край градчетата от бараки, скупчени около магистралите и железопътните линии, с ръждясали ламаринени стени, нетрайни, но по някакъв начин неподвластни на времето; техните обитатели — насядали, а понякога приклекнали пред порутените си убежища сред кокошки и ровещи за храна кучета — наблюдаваха без завист мерцедеса, изнизващ се покрай тях в увеличаващия се утринен трафик. След околовръстното Епифаниос Делос Сантос Авеню, което обгръщаше Манила като задръстена с коли примка, градът отстъпи мястото си на оризови полета и зелени хълмове в далечината и аз се изпълних със странното, но не неприятно усещане, че съм се върнал във Виетнам. Шофьорът увеличи скоростта. Кози и мършави крави ни проследяваха с безизразни погледи. Минахме покрай слабовато момче, яздещо воден бивол по банкета. Не ни обърна никакво внимание, но аз видях, че се усмихва на нещо свое, и за миг се зачудих какви ли мисли бяха предизвикали тази мила усмивка. Езерото беше олицетворение на самото спокойствие, а вулканът изглеждаше задрямал, но готов да се събуди всеки момент. Поради ранния час още нямаше нашествие на туристи и аз се зарадвах, че мога да се насладя на водата, небето, жуженето на насекомите и чуруликането на тропическите птици, преди да се върна в гъмжилото на Манила и към напрежението на операцията.

В хотела с Докс се редувахме да наблюдаваме изображението пред асансьора за признаци, че Мани се завръща. Работата беше скучна, каквото е всяко следене. Този път имахме късмет: нашият човек се появи към два следобед, след само няколко часа чакане. Веднага щом го забелязахме да минава покрай камерата с бодигарда си, аз се отправих към гаража на хотела.

На развален английски със силен японски акцент изложих на диспечера тревогите си. Отишъл съм с една от колите до езерото Таал и по време на екскурзията незнайно как съм си изгубил венчалната халка. Мъжът май прояви искрено съчувствие: сигурно бе наясно какво ще си помисли една съпруга, ако благоверният й е загубил халката си във всеизвестната с порочните си удоволствия Манила. Разлисти някакви документи и посочи единия мерцедес.

— Ето този, господин Ямада, първият отляво, с него сте пътували. Моля, вижте вътре.

Благодарих му и в продължение на няколко минути демонстративно рових между седалките и дори погледнах под стелките на колата. Много странно, халката ми я нямаше никаква.

— Няма я — казах и очевидно ядосан, поклатих глава. — Вие сигурен ли сте… че това е колата? Изглеждат ми еднакви.

— Съвсем сигурен съм, сър.

Потрих брадичка с длан.

— Може ли да проверя и останалите? Моля ви!

Той кимна и отново ми се усмихна съчувствено.

— Няма проблем, сър.

Отидох право при мерцедеса с номер МРН 777 и изиграх на задните седалки същия театър. Но този път оставих там джипиеса, под шофьорската седалка. Шофьорът си бъбреше пред вратата на гаража с някакъв мъж от персонала и изобщо не забеляза бързото ми вмъкване, а може би не се заинтересува.

Претърсването на третата и четвъртата кола се оказа също толкова безплодно. Смутено благодарих на диспечера и го помолих да ми се обади, ако някой намери златна венчална халка. Човекът ме увери, че непременно ще ме уведоми.

Ако ми се удадеше възможност, щях да прибера устройството след приключването на операцията. Ако не, все някога някой щеше да го открие. Но какво от това? Шофьорът едва ли щеше да докладва, защото можеше да си навлече неприятности. А ако съобщеше за него, началникът му трябваше да се пребори със същите задръжки. Дори инцидентът да стигнеше до управата на „Пенинсъла“, на нея със сигурност можеше да се разчита да не разтръби, че някой е следил гост на хотела, ползващ собствените му автомобили. Ето как алчността и срамът стават мои съучастници.