Бари Айслър: Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

„Да — помислих си. — Преди четиристотин и няколко години испанците са разпространили заразата сред местните. И тя е намерила благодатна почва и е останала. Жената я предава на момчето.“

Собственият ми баща беше убит, когато бях на осем години, по време на уличен бунт в Токио. Оттогава бях имал много от така наречените „определящи“ моменти, но тази първа смърт беше истински съдбоносна. Още усещам вцепеняващия страх и шок, когато майка ми съобщи новината, опитвайки се и не успявайки да сдържи сълзите си. Ако поискам, а аз рядко искам, мога да си припомня като днес ненормалните сънища през следващите години, в които той се връщаше при нас и беше жив, но винаги безплътен или ням, или умиращ, или по някакъв друг начин непълноценен. Доста време ми трябваше да се възстановя от всичко това.

Осъзнах, че като съм видял Мани със семейството му, съм разринал това бунище. А фактът, че освен това се намирах в църква, съвсем не ми помагаше.

Помислих си за снимките, които ми бяха показали Боаз и Гил. Ако днес Мани пострадаше при смъртоносна злополука, безспорно щеше да бъде спасен животът на много невинни хора. Тогава как можеше да е грях ускоряването на кончината му? Точно обратното, нямаше ли да е грях отлагането й? Нямаше ли това отлагане всъщност да е вид съучастие в тази бъдеща масова смърт?

Знаех обаче, че смъртта на Мани ще съсипе от скръб и самота това дете. Знаех го много добре.

Изпитах ненавист към тази дилема. Ненавиждах всички сили — минали и настоящи, — участващи в заговора по налагането й. Исках да съм един от несведущите, от незаслужено получаващите плодовете на ужасните възможности за избор, от тези, които можеха да спят спокойно в леглата си, да сънуват със съня на праведния и да се наслаждават на ползата от жертвата, която щях да принеса в хода на събитията, без да окървавяват ръцете си. Те я заслужаваха не повече, отколкото момченцето заслужаваше очакващото го тегло, и проклет да бях, ако получеха този изцапан с кръв подарък от мен.

След това си помислих: „Може би тъкмо това е жертвата; която се иска от теб. Това е жертвоприношението, което дължиш. За всички хора, чийто живот си отнел… дали е възможно смъртта им да се компенсира със спасените?“

Поклатих объркано глава. Бях в бизнеса повече години, отколкото ми се искаше да си спомням, и за пръв път се тревожех точно по такъв начин. Поне никога не ми се бе случвало в хода на операцията. Понякога научавах нещо впоследствие или виждах нещо, когато бе твърде късно да направиш обратен завой… и се тревожех след това. Но не и по този начин.

„Заради момчето е — казах си. — Никога не си искал да виждаш семейството на мишената. А момчето ти напомня за самия теб. Напълно нормална реакция. Ще премине, както винаги. Съсредоточи се върху работата. Само на нея можеш да се довериш, само тя те крепи в този живот.“

Поех си дълбоко въздух и го издишах. Правилно. Работата.

Литургията продължи още четирийсет минути. След като свърши, излязох заедно с тълпата, но без да изпускам моя човек и семейството му от очи. Когато излязоха от църквата, Мани качи детето на раменете си. Жизнерадостният му смях разцепи тропическия въздух. Видях тримата да се качват в мерцедеса и отидох при моята кола.

Обадих се на Докс.

— Ходиха на църква. Сега сигурно ще отидат да обядват. Съобщи ми накъде се отправят и продължавай да ги следиш. Това може да е нашият шанс, затова имай готовност.

— Вече съм готов.

С помощта на Докс, който ме упътваше за посоката, успях да ги проследя, без те да ме забележат. Оказах се прав за обяда. Отидоха в център „Аяла“ — лъскав мегамол от другата страна на улицата на „Пешгасъла“. Стигнах до мола само минута след тях, запитах се къде са паркирали и се насочих към най-вероятното място. Сега оставаше само да проверя ресторантите. Намерих ги след няколко минути в най-голямото заведение на третия етаж. Седяха във външната част на ресторанта, наречен „Световно пиле“, и вече ядяха. Бодигардът стоеше отстрани. Мярнах го с периферното си зрение, но не показах с нищо, че съм го забелязал. Сигурен съм, че и той не ме отличи от тълпата. Мястото беше пълно с пазаруващи и обядващи и имах добро прикритие. Обадих се на Докс.

— Виждам го. Намират се в центъра „Аяла“, от другата страна на улицата, срещу теб. Можеш да стигнеш за пет минути.

— Тръгвам.

— Като дойдеш, превключи на радиостанцията.

— Разбрано.

Взех си кафе от автомата и седнах в другия край на заведението. След няколко минути чух Докс.