Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

През следващите дни следихме Мани с джипиеса. Той пътуваше основно из Манила, но имаше един повтарящ се маршрут: предградието Грийнхилс. Обикновено пристигаше там рано вечерта, понякога излизаше отново за час-два, но винаги се прибираше за през нощта.

— Според теб какво прави там всеки ден и защо не си спи в хотела? — попита Докс, докато записвахме маршрутите на Мани.

Замислих се и забавих отговора си.

— Не знам. Може да е предохранителна мярка — да има възможност да се мести и да обърква преследвачите си. Но две квартири не са толкова много. А и разписанието му е прекалено редовно, за да осигурява безопасност.

— На мен ми се струва, че там има жена.

— Може много по-лесно да си намери жена в Макати, близо до хотела.

— Може да е влюбен точно в тази.

Свих рамене.

— Има само един начин да разберем.

Преди три седмици, още с пристигането ни в Манила, бях взел под наем една невзрачна сива „Хонда Сивик“, и я бях оставил в гаража на „Пенинсъла“. Бях се постарал да приличам на японски мафиот, проучващ обстановката преди пристигането на шефа в града. Легендата беше простичка, позволяваше поведение в широки граници и беше трудна за разкриване. Якудза поддържа сериозно присъствие на Филипините — страната е основен доставчик на дами за „забавление“, и историята ми, включително оскъдицата й откъм подробности, щеше да задоволи обичайното любопитство.

Отпътувах за Грийнхилс в ранния следобед преди обичайното време на пристигане на Мани. Благодарение на джипиеса знаехме къде паркира с точност до метър. Винаги пред №11 на булевард „Айзенхауер“, което се оказа висока постройка от тухли и стъкло, която миришеше на нови пари. Седнах до витрината в „Джолибий“ — местния еквивалент на „Макдоналдс“ — в един мол от другата страна на улицата. Бях забелязал, че слънцето напича отгоре и с движението му на запад стъклото отразява светлината и откъм улицата не се виждаше почти нищо вътре.

Бях живял известно време в Манила, когато воювах във Виетнам, но това беше много отдавна и градът се беше променил. Предградията като Грийнхилс на времето бяха оризови блата. Сега градът беше по-гъсто населен: имаше повече хора, повече коли, повече суетене. Имаше и нов дух на комерсиалност с мегамоловете, които се виждаха от задръстените с коли магистрали, с билбордовете, рекламиращи избелващи зъбите пасти, и съвременните небостъргачи, подчертаващи контраста с вечните бидонвили около тях. През трите седмици преди пристигането на Мани бях свикнал с тези промени, докато си провеждах опреснителния курс по Манила и околностите. Маршрутите ми се различаваха, но бяха посветени на едно общо нещо. Все едно пишех пътеводител, озаглавен „Неприятности в рая: засади, пътища за отстъпление и бягство за независими оперативни агенти в Манила“. Повече пот в учението, по-малко кръв в боя, казваше един мой военен инструктор и аз никога не забравях този урок. Ако някога умра по време на операция, няма да е защото ме е домързяло да се подготвя като хората.

Мани се появи на свечеряване. Видях черната S-класа да завива по „Айзенхауер“ и да спира пред къщата.

Бодигардът излезе пръв. Огледа се за евентуална заплаха, но не я забеляза как похапва чийзбургер зад огледалната витрина на „Джолибий“. След като остана доволен, отвори вратата на шефа си, без да спира да оглежда улицата. Мани излезе от колата и последван от телохранителя, влезе в къщата. Двамата униформени пазачи пред сградата го поздравиха с кимване и аз разбрах, че го познават добре. Не би било лошо да го спипам вътре, но щеше да е доста трудно. Трябваше да изчакаме по-добра възможност.

Излязох от „Джолибий“ и влязох в мола. Обадих се на Докс от мобилен телефон с ваучер, който бях платил в брой. Телефонът на Докс беше същият. Той имаше и личен, но му бях наредил да го изключи, докато сме в операция. Има начини за проследяване на мобилен телефон, а аз не знаех кои са хората, които разполагат с номера на Докс.

— Той е тук — казах му. — В къщата в Грийнхилс.

— Знам. Гледам стрелката на компютъра. Видях, че колата паркира преди десет минути. Нещо интересно?

— Сградата се охранява сериозно. Ще се наложи да го наблюдаваме още известно време.

— Разбрано.

— Кога най-рано е напускал къщата?

— Чакай малко. — Чух тракането на клавиатурата. — В седем. Но най-често си тръгва към осем.

— Добре. Изчезвам. Ще дойда пак утре. Видях го как влиза. Може да разбера нещо, като го видя да излиза.