Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Върнах се малко преди седем на другата сутрин. Беше неделя. Отново хапнах в „Джолибий“. Персоналът се беше сменил. Но дори да беше същият от следобеда, съмнявам се, че щяха да ми обърнат внимание. Когато искам, умея да се превръщам в част от декора.

Мани се появи след четирийсет и пет минути. Беше с красива филипинка и момченце на седем-осем години, което изглеждаше от смесена раса. Мани носеше тъмен панталон и кремава копринена риза. Жената беше мургава, дребничка, с хубаво тяло в жълта рокля на цветя. Момченцето беше в синьо сако и каки панталон. Държеше Мани за ръката и подсъзнанието ми в миг сглоби парчетата от мозайката. „Той просто е щастлив, че е с татко си.“ Изненадах се от болката, която ми причини тази мисъл.

Настаниха се на задната седалка на мерцедеса и потеглиха. Мобилният ми телефон иззвъня. Докс.

— Той тръгва.

— Знам. Виждам го.

— Какво виждаш?

Замълчах, след това казах:

— Не спи в хотела, защото има семейство тук, в Грийнхилс. Жена и син.

— Откъде знаеш?

— Просто ги видях заедно. От начина, по който са облечени в неделя сутрин, бих заключил, че отиват на църква. И сигурно съм прав. В досието пише, че Мани има семейство в Йоханесбург. Предполагам, че някога, да речем преди седем или осем години, ако се съди по видимата възраст на детето, е завързал връзка с някоя филипинка. Ето защо идва тук редовно и от толкова време. Не е по работа, по-точно не само по работа. Държи стая в хотела, за да може жена му в Йоханесбург да му се обажда веднъж или два пъти на ден. Помисли кога стои в хотела — когато в Южна Африка е сутрин и следобед. Сигурно й звъни от стаята, за да се изпише номерът на домашния й телефон.

— Мислех си, че дъртият Мани е от еврейската вяра. Като малък не съм ходил кой знае колко на църква, но не помня там да съм виждал много евреи.

Замислих се и отговорих:

— Ако съм познал къде отиват, сигурно угажда на желанието на жената. Филипинците са доста фанатични католици.

— Добре, така става. Някакви идеи как ще се доберем до него?

— Добихме представа къде живее в действителност. Това е добро начало. Дръж ме в течение накъде отива колата, а аз ще ги следвам от разстояние, докато спре някъде. Може да науча още нещо.

— Разбрано.

Оказа се, че отиват съвсем наблизо: до някакъв охраняван квартал на име Ийст Грийнхилс. Наложи се да покажа на пазача личната си карта, която беше фалшива, разбира се, но той ме пусна, като му казах, че съм дошъл за утринната литургия. Можеше да ме изпита за литургията, ако искаше. Майка ми — американката — беше католичка и ме беше водила редовно на църква.

Алеята към църквата беше задръстена от коли, поради което се наложи да паркирам далеч и да отида пеша. Нищо страшно. И без това предпочитах никой да не вижда колата и да не се навирам много-много пред погледа на пазача.

Църквата беше почти пълна. Разбрах темата на проповедта, която се изнасяше на английски — универсален език в Манила заедно с местния тагалог. Свещеникът разсъждаваше над молитвата на Свети Фанциск Асизки, в която — между останалите неща — се изказваше мнението, че именно чрез смъртта се раждаме за вечния живот.

Опитът ми ме беше довел до обратното заключение, но не виждах смисъл да споря.

Гласът на отеца отекваше из продълговатото помещение в опит да надвие няколкото вентилатора на тавана, които се полюляваха сякаш изпаднали в транс от хипнотичния ритъм на проповедта. Сградата беше открита от три страни и въздухът беше натежал от тропическата влага.

Седнах отзад на една от полираните дървени скамейки и се оставих атмосферата да ме погълне. Отдавна, от цял живот не бях стъпвал в църква и не ми се отрази зле.

Виждах моя човек и семейството му, бяха седнали отляво, шест реда по-напред. Момчето беше между него и майка си. Убедих се в правотата на изказаното пред Докс предположение, че ходенето на църква беше начин Мани да достави удоволствие на жената. Може би не даваше и пет пари за религията. А може и да се чувстваше неудобно от цялата работа. Както и да е, фактът, че беше тук, беше поредното доказателство, че обичаше жената и момчето.

Наблюдавах ги от мястото си и се чудех какво ли си мисли малкият за ритуала. Не знаех дали съпричастието на бащата подобрява или влошава нещата. Когато аз ходех на църква, отивахме само с майка ми, сподирени от мълчаливото неодобрение на баща ми — японеца, — според когото това бяха глупости и, както осъзнах впоследствие, ненужно западно влияние.