Бари Айслър: Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

— Готин — чух тихия му носов глас, — приятелчето ни пристигна. Заедно с най-огромния и грозен като гъз бодигард на света. В момента са на рецепцията.

Кимнах. Отдавна не бях работил в екип, но не чак толкова отдавна Докс доказа, че е дяволски добър партньор.

— Добре. Опитай да разбереш под какво име ще се регистрира и кой номер е стаята му.

— Разбрано.

Това, че сами трябваше да се доберем до подобни сведения, не беше идеалното решение, но Филипините не са точно в задния двор на Израел, така че поръчителите успяха да ни предоставят само следната информация. Мани пътуваше от официалния си дом в Йоханесбург до Манила поне десет пъти в годината. Никога не оставаше за по-малко от седмица; най-дългото от тези посещения беше продължило два месеца. И така цели десет години — може би защото митническият контрол в Манила не беше толкова строг, колкото да речем в Сингапур, което превръщаше Филипините в удобно място за срещи с „Националния фронт за освобождение на моро“ 2 2 Моро — изповядващо исляма население на Филипините. — Б.р. , „Абу Сайеф“, „Джема Исламия“ и други терористични групировки от района; а може би и защото Мани харесваше града и всеизвестния му разнообразен нощен живот. Винаги отсядаше в „Пенинсъла“. Имахме четири негови снимки. И толкова.

При липсата на обичайното досие ми беше ясно, че ще трябва да импровизираме. Например къде да приключим с Мани. Хотелът беше единствената ни известна връзка и затова беше логичен избор. Но ако Мани умреше в стаята си, трябваше да изглежда абсолютно естествено, иначе щеше да има сериозно разследване на другите гости на хотела, сред които бяхме и ние двамата с Докс. Преместването ни другаде нямаше да ни помогне с нищо; само щяхме да се отдалечим от мястото на действието.

Доколко „естествени“ да изглеждат нещата, зависи от категорията на хотела и в някои случаи покриването на критериите не е лесно, но имаше и още един проблем. Повечето от хитростите, които използвам, за да вляза в нечия стая, се основават на анонимността на мишената ми, а Мани беше добре познат в този хотел. И дори да успеех да проникна в стаята му, докато го няма, за да го изчакам вътре, бодигардът му можеше да реши да провери дали всичко е наред, преди Мани да се прибере. Или моят човек да си доведе някое момиче от бара. Не можех да контролирам тези възможности и това не ми харесваше.

И все пак номерът на стаята ми трябваше. Отчасти, в случай че не се предостави по-добра възможност и се наложи да използваме ликвидирането в хотелската стая като план Б; но всъщност най-вече, за да знаем на кой етаж да поставим видеокамерата, с която да следим движението му. Можехме да поставим камера и във фоайето, което щеше да ни спести проблемите по откриването на етажа, но с целия народ, който влизаше и излизаше от хотела, трябваше да наблюдаваме непрекъснато зърнистото изображение, за да различим Мани в тълпата. И ако го забележехме, щеше да се наложи да тичаме, за да го проследим навън — поведение, което всеки нормален бодигард би забелязал моментално. Затова реших да използваме фоайето само в краен случай.

Даже в долнопробните хотели не дават номера на стаята на госта, а величественият „Пенинсъла — Манила“ с просторното си мраморно фоайе и облечените в бели униформи служители беше всичко друго, но не и долнопробен. Ала дори да намерехме недискретен служител, нямаше да знаем за кого да питаме, защото не ни беше известно името, под което щеше да отседне Мани. Затова, докато се навеждаше, за да зададе обичайните въпроси за Манила и околностите, Докс постави под ръба на плота на рецепцията няколко самозалепващи се предавателя. Когато Мани се регистрираше, Докс щеше да чуе разговора му със служителя.

Изчаках две минути и отново до слуха ми долетя носовият глас на Докс.

— Имам една добра и една лоша новина. Нашият приятел се представя под името господин Хартман. Но служителят на рецепцията каза само: „Господин Хартман, номера на стаята го пише тук“.

Не се изненадах, защото и при моето регистриране бяха постъпили по същия начин. Персоналът на хотела беше добре обучен.

— Нещо друго?

— Естествено, че има и друго — чух и си представих ухилената му физиономия. — Взе асансьора откъм „Аяла“.

Хотелът имаше две крила — „Аяла“ и „Макати“. Вече знаехме към кои асансьори да насочим вниманието си. Преследването започваше.

— Вървиш ли по дирите му? — попитах.

— Тръгнах, но бодигардът извънредно вежливо настоя да продължа сам.