Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Завих по една особено тясна уличка и бях възнаграден с хотел на име „Ейпекс“. Тук нямаше купидончета, фонтани и даже неони — заведението явно обслужваше ниските етажи на пазара. Тъкмо каквото търсех. Вмъкнах се зад външния параван и влязох през входа. Вътре имаше малко фоайе, не по-голямо от вестибюл, с гишето на рецепцията отляво и асансьор, широк колкото ковчег, напред. Обърнах се към рецепцията и с изненада видях, че от отсрещната страна на стъклото седи невероятно красиво момиче. Бях очаквал да видя оба-сан, обичайната възрастна рецепционистка в този тип заведения.

Момичето безизразно вдигна поглед към мен. Очевидно четеше нещо, но не виждах какво. Отляво на бюрото пред него имаше касетофон, който свиреше джаз. Харесвах Бил Евънс — за пръв път бях слушал „Неделя във Вилидж Вангард“ на шестнайсетгодишна възраст, — но не знаех почти нищо друго и не разпознах изпълнението.

— Почивка или нощувка? — попита то, с други думи, дали искам стая за час, или за цялата нощ. Гласът му изразяваше абсолютна липса на интерес и въпреки красотата му в поведението му имаше нещо грубо, макар че не можех да определя точно какво. Дългата му коса беше вързана на опашка. Имаше прекрасна кожа, не можех да не го забележа, без никакъв грим, за разлика от професионалистките навън. Облеклото му също нямаше за цел да прави впечатление: тъмносин суитшърт с избелял сив надпис „Ню Йорк“, без обици и други украшения. Не бих казал, че по онова време съм бил особено проницателен или обигран, обаче схванах посланието, което момичето се опитваше да изрази: „Не искам да изглеждам добре, за да ти се харесам, затова ме остави на мира“.

— Ъъъ, май че нощувка — отвърнах.

Тя се вгледа в мен за миг. Сигурно се чудеше как е възможно някой да е толкова тъп, че да попадне в хотел за любов, без да знае дали иска стая за час, или за цялата нощ. Фактът, че съм сам, нямаше значение — много мъже се настаняваха в хотели за любов сами и после си викаха момиче по телефона. Само че те сигурно имаха представа за колко време ще им трябва стаята.

Рецепционистката обаче отговори само:

— Четири хиляди йени.

Извадих парите от джоба си и ги пъхнах под стъклото. Тя ги прибра в едно чекмедже, подаде ми ключа и каза:

— Триста и две. Наляво, щом слезете от асансьора.

Взех ключа и й благодарих. Тя кимна и отново сведе глава към четивото в скута си. Искаше ми се да кажа още нещо, ала не се сещах какво, пък и не знаех защо. Даже да забеляза колебанието ми, тя не го показа с нищо.

След няколко секунди се обърнах и тръгнах към асансьора. Не исках да мисля за положението, в което се намирах, нито как ще се справя с него. В момента исках само да взема ужасно гореща вана, после да си изям бентото и да си легна. Щях да мисля за следващия ден, когато настъпеше утрото.

На другата сутрин станах рано. Трябваше да намеря уличен телефон и да проверя дали нямам съобщение от Макгроу. Слязох по стълбището, понеже асансьорът с размерите на ковчег не ми харесваше, и когато стигнах долу, чух мъжки глас, фъфлещ и агресивен, да се сопва:

— Нали ти казах, искам само почивка!

Отворих вратата на стълбището и влязох в миниатюрното фоайе. Пред гишето на рецепцията стоеше мъж със смачкан костюм и евтино куфарче в ръка. Смърдеше на саке от три метра. Окъснял чиновник, предположих, който иска да поспи няколко часа преди да отиде на работа.

— Разбирам, господине — разнесе се мек женски глас от отсрещната страна на стъклото. — Почивката струва две хиляди йени.

Познах гласа. Същото момиче от предишната вечер.

— Казах ти, че имам само хиляда. Ще ти дам останалите по-късно, когато отворят банките. Когато отворят банките даже ще ти дам хиляда отгоре за безпокойството. Става ли? — И мушна една смачкана банкнота под стъклото.

Момичето му я върна.

— Съжалявам, господине. Цялата сума се заплаща предварително. Без изключения. Фирмена политика.

— Майната й на вашата политика! — изкрещя мъжът. Без да се замисля, измъкнах банкнота от десет хиляди йени от джоба си, приближих се до гишето и я оставих пред стъклото.

— Аз ще доплатя.

Момичето ме изгледа така, като че ли съм луд. Парите си останаха там.

Мъжът се завъртя към мен.

— Кой си ти бе?

— Явно банката.

Той погледна банкнотата, после пак мен. Очите му бяха присвити.

— Защо ще плащаш заради мене?

Погледнах момичето и свих рамене.

— Хиляда йени не ми се струват много, за да я оставиш на мира.

Мъжът ми се озъби.