Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

— И какво очакваш, че щом плащаш стаята, ще се качиш горе с мене да ти духам ли? Така ли си мислиш?

Трябваше да се сетя, че той просто се опитва да запази известно достойнство. Или пък несъзнателно ми приписваше собственото си желание, а може и да ми подхвърляше примамка, за да види как ще реагирам, с надеждата наистина да поискам да ми духа. Така или иначе, само трябваше спокойно да му кажа нещо от рода на „Искаш ли парите, или не?“ Беше ясно, че е принуден да ги вземе.

Обаче по онова време още бях млад, глупав и склонен да приемам нещата лично.

— Очаквам да вземеш парите, докато още са на гишето — отвърнах. — Ще ти е много по-лесно, отколкото след като ти ги навра в задника.

Мъжът се опули и почервеня. Устните му затрепериха, но онова, което видя в очите ми, го принуди да овладее треперенето, преди да се е превърнало в думи, и той побутна банкнотата под стъклото. Момичето я взе и му подаде ключа. Онзи го вдигна и се насочи към асансьора.

— Бака яро! — изсумтя, докато се качваше в кабината. „Тъпанар!“

Обърнах се към рецепционистката. Носеше същите дрехи като предишната вечер — очевидно беше карала нощна смяна. Отново ме порази красотата й и това, че тя като че ли нарочно не правеше нищо, за да я подчертае.

— Добре ли сте? — попитах.

— Че какво да ми е?

Изненадах се и осъзнах, че съм очаквал малко повече благодарност.

— Не знам… просто исках да се уверя. Този тип се държеше доста агресивно.

— Да не си мислите, че не ми се налага да се занимавам с подобни тъпанари средно по пет пъти седмично?!

— Нямам представа.

— Е, налага ми се. Без чужда помощ.

— Ъъъ… явно не разбирам много от хотели — заекнах аз.

— Е, този тук не се отличава с изискана клиентела. Ако търсите такъв, опитайте в „Импириъл“.

Защо водех този разговор? Имах да мисля за по-важни неща.

— Нямах предвид, че не можете да се справите сама. Радвам се, че сте добре.

Излязох, заобиколих външния параван и се озовах на тясната уличка. Тъкмо щях да завия зад ъгъла, когато чух вратата зад мен да се отваря и един глас извика:

— Хей!

Завъртях се. Тя беше. Само че ми отне известно време да осмисля гледката — защо продължаваше да е седнала?

Не, не беше седнала. Беше на инвалидна количка.

Рецепционистката завъртя колелата и се приближи още няколко метра, после спря, впери очи в мен и каза:

— Благодаря.

И преди да преодолея изненадата си и да отговоря нещо, обърна количката и се скри вътре.

Проверих една от обществените телефонни служби, които използвах. Имах две съобщения. Първото беше от Макгроу: трябваше да се срещнем довечера в някакъв китайски ресторант на име „Тайхо“ в Минами Азабу. Добре, това ме устройваше. Не се налагаше да се измъчвам какво ще си помисли, че не съм му се обадил за случилото се в „Кодокан“. Щях да чуя какво ще ми каже и да импровизирам.

Второто съобщение беше от един мой добър приятел, всъщност може би единствения ми приятел, когото избягвах, откакто се бях свързал с Макгроу. Казваше се Тацухико Ишикура, Тацу, и се бяхме запознали във Виетнам, където го бяха пратили от Кейсацучо, японското ФБР, да се учи на антитерористични стратегии. Сближихме се, понеже бяхме единствените японскоговорещи в радиус от хиляди километри, и откакто се бях върнал в Токио, се бяхме виждали няколко пъти. Беше добър човек — по-умен от началниците си, як като булдог и два пъти по-упорит, пък и адски забавен, когато си позволеше повечко саке и започнеше да се жалва от шефовете си. Липсваше ми. Майка ми беше починала, баща ми все повече избледняваше в детските ми спомени, нямах братя и сестри, нито други близки роднини, и се чувствах по-сам и от сирак. Чувствах се изоставен, захвърлен на безлюден остров, способен на всичко, защото вече никой не ме познава, никой не ми обръща внимание. Нуждаех се от връзка с някого или с нещо — съзнавах го, макар и още двайсетгодишен. Само че Тацу беше ченге и работеше за Макгроу, а движението с ченгета не ми се струваше особено разумна комбинация от едновременни връзки. Съжалявах за това, обаче нямаше какво да направя. Ако не му се обадех, той навярно щеше да се откаже от опитите си. Което сигурно щеше да е за добро.

Прекарах деня в четене по разни паркове и кафенета. Чувствах се като бездомник. Бях свикнал да имам много свободно време, но сега беше различно. Защото знаех, че не бива да ходя на обичайните места. За жилището ми очевидно не можеше да става и дума, както и за тренировките в „Кодокан“. Даже Градската библиотека, където бях прекарал не един следобед с книга в ръце, изведнъж започна да ми се струва опасна и несигурна. Можех само да се мотая от едно място на друго, яхнал Танатос и преметнал сака на гръб. Като истински ронин — самурай без господар, буквално „носещ се по вълните“. Нямах какво да очаквам, освен една-единствена среща, и нямаше какво друго да правя, освен да чакам.