Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Сервитьорката донесе храната. Само че вече нямах апетит. Вдигнах с клечките една гьоза, потопих я в соса и я задъвках почти без да усещам вкуса й.

— И какво значи това?

— Какво значи ли? Значи, че трябва да си разкараш тъпия задник от Япония. И да не се връщаш. Никога!

Поклатих глава.

— Не мога просто да…

Млъкнах. Даже не знаех какво искам да кажа. Какво не можех? Да се върна в Щатите, които по време на краткия ми престой там след войната ми бяха изглеждали като чужда планета? Да призная, че не ставам дори да нося чанта с подкупи за шайка корумпирани политици и бизнесмени? Да приема, че съм си изпуснал нервите, че съм се издънил и съм провалил всичко?

Макгроу явно долови състоянието ми и лицето му омекна — нещо необичайно за него.

— Съжалявам, момче. Вече не ми вършиш работа. Ти си буйна глава. Говори се, че са пратили подире ти наемен убиец.

— Да, усетих. Опитаха се да ме очистят в „Кодокан“.

— Какво?!

Не бях сигурен защо се изненадва толкова. Според него какво можеше да прави един наемен убиец от якудза? Разказах му какво се е случило.

— Е, добре, че не си го убил — отбеляза Макгроу, когато свърших. — Не стига, че якудза са по петите ти, ами оставаше да те пипне и полицията. Виж сега, ще се погрижа да се прибереш у дома. Обаче не мога да направя нищо повече.

„Аз нямам дом“ — помислих си. Не, не си го помислих. Осъзнах го. Какво щях да правя, по дяволите?!

Той излапа няколко гьоза, после се зае с пържения ориз. Насила преглътнах още една-две хапки. Съсредоточено търсех изход от положението.

— Ами ако не искам да си тръгна? — попитах след малко.

Макгроу отпи огромна глътка бира и се оригна.

— Ако продължиш да се мотаеш тук, от Управлението ще разпространят информация, че не си надежден. Нямат нужда от излишно внимание, нали разбираш? Или още по-лошо, ще те предадат. Не на полицията. На Фукумото, на Бясното куче или на някой друг. Много хора биха се радвали да имат такива типове за длъжници.

— А вие защо не сте сред тях?

Той ме погледна — подпухнал, с мрежа от спукани капиляри под очите и по носа. Ала някак си за миг видях в него целеустремения младеж, какъвто трябваше да е бил някога.

— Щото не съм безгръбначен. Щото вярвам в кармата. Щото, ако се стегнеш и се научиш да се владееш, те очаква съвсем нов живот, и не искам аз да съм онзи, дето ще ти го отнеме.

Пак се умълчахме и продължихме да се храним, Макгроу с апетит, аз — доста по-вяло. Мислите ми бяха объркани, бунтуваха се. Доскоро всичко вървеше добре. След някои от местата, на които бях ходил, това „добре“ означаваше много. А сега… Бях направил грешка. Не биваше да я допускам. Обаче не исках да заминавам.

Хрумна ми нещо. Слаба работа, но не виждах алтернативи. Така че попитах:

— С кого ми е проблемът тук?

Макгроу ме изгледа подозрително, сдъвка хапката си и я преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой има мотиви да ме преследва?

— Нали ти обясних. Фукумото и синът му.

— Задето съм убил племенника на Фукумото. Братовчеда на сина му.

— Толкова ли е трудно за разбиране?

— Но вие казахте, че племенникът бил боклук. Принц, ама боклук. Какво имахте предвид?

Агентът махна с ръка.

— Имал лоша репутация. Проблеми с полицията. Многобройни издънки. Хем не си кротувал, хем не носел печалба. С Бясното куче си били лика-прилика. И били много близки.

— Та значи… причината за моя проблем е само семейната чест, така ли?

— „Само“ семейната чест ли?! Ти изобщо знаеш ли нещо за якудза? Да не си мислиш, че гангстер с прякор Бясното куче ще си подложи и другата буза, ако някой утрепе братовчед му, с когото са били като братя? Фукумото-старши също не може да го преглътне ей така. Това ще е признак за слабост. Ще се посрами. Враговете му ще надигнат глава. Ако иска да го предотврати — а аз ти гарантирам, че иска, — трябва да те очисти. Просто като две и две.

— Добре, значи Фукумото има врагове. На които не им пука за племенника. И които ще се зарадват, ако и със самия Фукумото се случи нещо.

Макгроу се втренчи в мен за миг, после се подсмихна. Усмивката му прерасна в кикот. Кикотът — в буен смях, който продължаваше ли, продължаваше. Накрая ме погледна, като бършеше сълзите от очите си. На няколко пъти се опита да заговори, но не успя. Наблюдавах го. Изкушавах се да го накарам да спре да се смее. Много се изкушавах. И можех да го направя. Можех да направя така, че никога повече да не се смее. Само че се нуждаех от него. Дали не започвах да се научавам да се владея? В такъв случай той си нямаше представа какъв късмет е извадил.