Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Докато се носех на Танатос в токийската нощ, в душата ми бушуваха смесени чувства. Облекчение, че съм намерил евентуален изход от проблема с якудза. Страх от това колко крайно и малко вероятно е това решение. Опасение от последиците на онова, което се бях съгласил да направя — от онези, които можех да си представя, и още повече от другите, които сигурно ми убягваха. Ала нямах избор, освен да чакам сведенията от Макгроу и да продължавам да избягвам местата като „Кодокан“, където със сигурност ме търсеха Бясното куче и неговите приятелчета.

Оставих всичко това настрани и се замислих за рецепционистката в хотела. Нейната невъзмутимост при сблъсъка с онзи пияница ме беше впечатлила. И после безцеремонното й отношение към мен. А инвалидната количка… Защо? Нещо вродено? Злополука? Видът й наистина ме беше изненадал, защото момичето излъчваше невероятна компетентност, самоувереност, самообладание. Осъзнах, че не съм свързвал тези качества с човек на инвалидна количка и че подсъзнателните ми очаквания са били просто предположения, основаващи се главно на глупави предразсъдъци, които сами по себе си също са се дължали на липсата на мисъл и опит. Дали беше неестествено, че ме привлича? Реших, че не ми пука. Даже не знаех дали може да прави секс… Но си задавах този въпрос. Така или иначе, мислите за нея бяха много по-приятни от партизанската война, която ми предстоеше да поведа срещу мафиоти, готови на всичко, за да ме убият.

Знаех, че не бива да се връщам в хотела, особено толкова бързо. Но си казах, че няма да се случи нищо лошо. Момичето не знаеше името ми и изобщо нищо за мен. Нямаше как да ме открият там. Една нощ, две нощи — нямаше значение. Трябваше ми квартира. И щеше да е по-добре, ако съм на вече познато място.

Не ми отне много да се върна в Угуисудани. На влизане в хотела обаче изведнъж ме обзеха съмнения. Дали не се държах като глупак? Дали тя нямаше да ме помисли за досадник? А можеше и изобщо да не е там.

Обаче беше. Вече с друг суитшърт — сив, без надпис. Иначе си изглеждаше същата. Също толкова красива.

Вдигна глава и ме видя.

— Не очаквах пак да се срещнем с вас — каза след кратко мълчание, като едва доловимо наблегна на „вас“. Иначе гласът й беше също толкова безизразен, колкото и лицето й.

Отново слушаше джаз. Зачудих се кой е изпълнителят и защо толкова го харесва.

— Ами… ъъъ… в „Импириъл“ беше пълно.

Мислех си, че отговорът ми е смешен, обаче тя реагира с едва забележима усмивка.

— Чакайте да позная. Нощувка?

— Как познахте?

— По интуиция.

Лицето й продължаваше да е толкова безизразно, че нямах представа какво си мисли.

— Защо… сте тук? — попитах. — Тъй де, на тази работа.

— За какво говорите?

— Ами… Вие сте млада, а нали знаете, на рецепцията обикновено седи някоя оба-сан.

— Често ли отсядате в хотели за любов?

Усетих, че се изчервявам.

— Не.

Тя сви рамене.

— Щом казвате.

Божичко, наистина не се отказвах.

— Сериозно, защо?

— Заради срещите с интересни хора.

Безизразното й като на робот лице ме сковаваше. Засмях се, за да скрия смущението си от отговора й, който приех като отпращане, измъкнах от джоба си банкнота от пет хиляди йени и я мушнах под стъклото.

— Да, сигурно наистина е интересно.

Тя я прибра в едно чекмедже и извади оттам банкнота от хиляда йени. Задържа я, без да ми я подава, и ме погледна така, като че ли обмисляше нещо.

— Стига да мога да седя, работата ме устройва. А ако мога да седя и да уча, ме устройва още повече.

Веднага се възползвах от омекването й.

— Какво учите?

— Английски.

— Защо?

— Защо не? — Този път гласът й не прозвуча безизразно. Смътно долових раздразнение.

Божичко, май не можех да изрека и една дума както трябва.

— Искам да кажа, за какво ще го използвате?

Стори ми се, че зървам нещо в очите й. Може би смях? Все едно съм кученце, достатъчно мило, за да заслужава да се отнася към него с известно търпение. Но иначе, освен че изобщо водеше този разговор, нямаше и намек за интерес към мен.

— Може би сте забелязали, че се нуждая от работа, свързана със седене. Ако знам английски, има шанс да си намеря нещо малко по-прилично от този хотел.

— Ами, аз знам английски, обаче това не ми е помогнало да си намеря работата, която искам.

— Какво искате да работите?

— Не знам. Сигурно проблемът отчасти е в това.

Насмешливото пламъче пак проблесна в очите й, после изчезна.

— Сериозно ли знаете английски?