Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

— А вие? — попитах я вместо това.

— Какво „аз“?

— На колко сте години?

— На двайсет и пет.

— Страхотна възраст.

Момичето се намръщи.

— За какво е страхотна?

— Не знам. Просто ми звучи… страхотно. — Представих си изтребител, който се разбива на пистата и избухва в пламъци.

Тя поклати глава и пак се засмя.

— Защо не сте на училище?

— В университета, искате да кажете.

— Ако допуснем, че сте завършили гимназия.

Всъщност не бях, защото в единайсети клас избягах и постъпих в армията, като излъгах за възрастта си. Обаче не очаквах това да й се стори достойно за уважение.

— Не знам, май още не съм дорасъл за там.

Всъщност беше по-сложно. В токийските университети господстваха разни радикални студентски фракции. Едни протестираха срещу японското съучастничество във войната, която Америка водеше във Виетнам, други — срещу оставането на американски части на Окинава след връщането на острова на Япония, а трети агитираха за социализъм, комунизъм, реално разоръжаване, преустановяване на строежа на новото летище в Нарита и тем подобни. Няколко университета бяха парализирани от студентски окупации и яростни битки с полицията — въоръжени сражения, в които се използваха сълзотворен газ, камъни и тояги. Имаше безредици, атентати, палежи, стотици арести. Не виждах истинска разлика между студентите и Японската червена армия 11 11 Комунистическа бойна групировка, създадена през 1971 г. — Б.пр. , която отвличаше самолети и взимаше заложници в борбата си за създаване на земен рай. Смятах ги в най-добрия случай за разглезени, самовлюбени и опасно заблудени мечтатели. Може да бяха добронамерени, обаче за мен бяха все същата безлика тълпа, която с добри намерения беше убила баща ми по време на безредиците. Бях виждал как всъщност действа светът и си бях платил за тази привилегия. Нямах нищо общо с тях. Сам щях да си избирам пътя.

— А вие? — попитах. — Завършили ли сте? Следвате ли?

Тя се намръщи, ала в очите й проблеснаха весели пламъчета.

— Нямате ли си друга работа, та висите тук и си приказвате с мен?

— Нямам. Тъй де… имам, но…

Изражението й сигурно можеше да се определи най-точно като снизходително.

— Обичате ли джаз? — продължих наслуки.

— Какво ви кара да смятате така?

— Ами, винаги слушате джаз на касетофона.

— Въпросът ми беше саркастичен.

Разбрах, че е трябвало да се откажа още докато съм имал известно предимство.

— Е, май вече трябва да тръгвам.

— Добре.

— Може би ще се видим по-късно.

— Може би.

— Чао.

Тя леко ми махна иззад стъклото — дружелюбно, но и като знак за отпращане.

Известно време карах Танатос без конкретна цел, просто лекувах нараненото си достойнство. После го преглътнах и започнах да се съсредоточавам. Спрях при един уличен телефон и се обадих в телефонната служба с надеждата да ме е търсил Макгроу. Вместо това телефонистката от сутрешната смяна каза:

— Имате съобщение от Миямото-сан. Моли да му позвъните.

От Миямото ли?! Зачудих се защо ме търси. Няколко пъти бяхме пили заедно кафе — той беше бъбрив за куриер и макар да бях наясно, че хората, за които работим, в най-добрия случай ще погледнат с лошо око на такъв социален контакт, още бях прекалено зелен, за да знам, че е трябвало да го отрежа. Държеше се приятелски и все ме разпитваше, без да се срамува да задава нетипично прями въпроси за японец: какво е да израснеш в две различни страни, как е животът в американската армия, било ли ми е кофти да участвам във война на западняци срещу азиатци, такива неща. Харесваше ми, че проявява интерес и че въпросите му издават симпатия, а не укор. Самият той воювал в японската армия на Филипините и въпреки твърдението му, че не се е отличил особено много, усещах, че проявява скромност. Всички войници лъжат: или преувеличават, или омаловажават. Попитах го защо мъкне чантата на неговата възраст. Той се засмя и ми отговори, че като младеж от глупост си създал враг, който по случайност се издигнал и му станал шеф. Черната работа целяла постоянно да го унижава, но на него не му пукало. Обичал Токио, обожавал да наблюдава промените му, смяната на сезоните и градския пейзаж. И ходенето му било полезно. Животът бил странен и щом му било писано да носи чужди пари, защо да се оплаква?

Замислих се. Можеше да е нещо съвсем обикновено — промяна на часа или мястото на поредната среща, някаква подобна логистика. А може просто пак да му се искаше да си побъбри на кафе със своя колега куриер. Но като се имаше предвид всичко останало, не можех да се избавя от подозренията си.