Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Нямаше да се получи. Трябваше да се махам.

Отидох в съблекалнята и бързо се преоблякох и си събрах багажа. Нямах време за душ. Не исках да отговарям на никакви въпроси и не биваше да се бавя нито минута, понеже тези хора, които и да бяха, знаеха, че могат да ме открият там. Трябваше да бягам.

Тогава не го съзнавах — и даже да го бях осъзнал, нямаше да го проумея, — обаче ми предстоеше да живея цяло десетилетие като беглец.

Метнах се на Танатос и потеглих за Ниши Нипори в североизточната част на града, скучен работнически квартал без никакви забележителности — от онези места, които никой не посещава, ако не живее там. Бях наел апартамент в квартала само защото беше най-евтиното жилище, което успях да открия в близост до станция на околовръстната линия „Яманоте“. Нямаше място в центъра на града, до което не можех да стигна за по-малко от половин час с метро или мотор. Нямаше да откажа нещо в малко по-сносен квартал, пък и щеше да е хубаво, ако бях по-близо до „Кодокан“. Но още по онова време нещо ме караше да страня от обществото. До много голяма степен това се дължеше на войната, ала не изцяло. Като младеж в Токио по стотици различни начини са ми показвали, че не съм добре дошъл, че не ми е там мястото. Може би като държах града на разстояние, аз пък им казвах: „Е, и аз нямам нужда от вас“.

Гонеше ме известна параноя, затова обиколих по съседните преки, преди да спра пред моята сграда, ниска дървена постройка, заобиколена от бурени и голи храсти. От нея се разкриваше гледка, ако можеше да се нарече така, към релсите на линията „Яманоте“, която се намираше в процес на разширяване, за да може да обслужва постоянно растящото население на Токио. Спрях Танатос отпред и погледнах надолу. Под суровата яркобяла светлина на уличните лампи пейзажът представляваше мрачна маса от бетонни блокове, гигантски трансформатори и стоманени релси. На фон от други сиви сгради и пепеляво небе, огрявано от неоновото сияние на града.

Осъзнах, че съм имал късмет да избера това място, а не квартира на главната улица сред магазините и ресторантите около станцията. Решението ми изцяло се обуславяше от по-ниския наем — всички по-близки до станцията жилища бяха по-скъпи, — но сега виждах, че мястото има и тактическо предимство. Ако някой знаеше къде живея, а след случилото се в „Кодокан“ всичко беше възможно, много по-лесно можеше да ми устрои засада сред глъчката на станцията. Тук обаче нямаше къде да се скрие. Трябваше да го имам предвид следващия път, когато си избирам квартира.

Влязох, качих се по стълбището на третия етаж и отключих стаята си, чиято площ се равняваше на шест татамита. Рогозките са обичайна мерна единица в Япония и шест татамита правят около два и седемдесет на три и шейсет метра. Отворих вратата широко и включих осветлението, преди да пристъпя вътре. Съмнявах се, че някой ще ме причаква, ала до не много отдавна не можех да си представя и че някой ще ме проследи до „Кодокан“. Нищо не помръдваше в горещата пуста стая — само дюшек в единия ъгъл, бюро и стол във втория, скрин в третия. Кухничка, която всъщност представляваше само готварска печка; баня, голяма колкото тоалетна в пътнически самолет; миниатюрен генкан, антре с изтъркан шкаф за обувки. По-скоро бивак, отколкото апартамент, но в момента не съжалявах, че нямам голямо жилище. Припряно напълних един сак: дрехи, паспорт, четка за зъби. Малкото спомени от моето детство — писма от родителите ми, няколко избелели снимки, такива работи. Символи и талисмани от миналото. Не знам защо взех неща, които не бяха строго практични. Може би от желание да не допусна да научат нещо лично за мен, ако по-късно претърсват квартирата ми. Може би от суеверно усещане, че миналото е своеобразна котва и тя ще ме задържи далеч от хоризонт, който още се боя да пресека.

Излязох, като спирах на всяка площадка и проверявах стълбището надолу. По гърба ми се стичаше пот. Бях свикнал да се движа с изключителна предпазливост в джунглата — спираш, гледаш, слушаш и пак тръгваш — и имаше нещо нелепо в това да правиш същото на дъсчено стълбище. Казах си, че предпазните мерки са временни. Войната във Виетнам не беше вечна — значи и това все някога щеше да свърши.

Навън преметнах дръжката на сака през гърдите си, яхнах Танатос и запалих двигателя. За последен път погледнах индустриалната пустош под мен. Никога не й бях обръщал внимание, толкова беше грозна. Но изведнъж ме обзе усещането, че от мен се откъсва нещо, което ми е вдъхвало утеха. Знаех, че няма да мога да се върна, преди да разбера какво става. И да се справя със ситуацията. Само че кога щеше да е това? И как щях да го постигна?